И на теб. Ще видиш, че ще ти каже да стоиш настрана от пияни мъже.
Божичко, нали не смяташ, че ще разкажа на Тифани за това, което се случи?
Вероятно ще й разкажеш.
Мегън нямаше никакво намерение да прави подобно нещо, не и когато собствените й чувства бяха толкова объркани и… да, неприлични. Но преди да са минали и десет минути от влизането й в стаята на Тифани, въпросът сам се изплъзна от устата й.
— Какво би си помислила, ако се омъжа за човек, който стои по-долу от мен?
Тифани реагира прагматично.
— Колко по-долу?
— Виж, това е само предположение — благоразумно реши да изтъкне Мегън. — Всъщност изобщо не възнамерявам да правя нещо толкова нелепо…
— Колко по-долу?
— Ами, да кажем, че въобще не е благородник. Ще бъдеш ли шокирана? Това ще предизвика ли скандал, според теб?
Тифани задържа поглед върху нея доста дълго, преди да избухне:
— Мегън Пенуърти, не си се влюбила в онзи коняр, нали?
— Разбира се, че не — троснато каза Мегън, въпреки че бузите й започваха да се изчервяват. — Единственото, което правим с този човек, е да се караме непрекъснато. Не мисля, че изобщо можем да се понасяме един друг.
— Радвам се да го чуя.
Мегън не обърна внимание на това и се отпусна в едно от креслата в стаята на Тифани, която съвсем наскоро беше премебелирана и пребоядисана. После изпусна дълга въздишка.
— Но трябва да си призная, че… че го намирам за много вълнуващ, Тиф. Когато съм до него, се чувствам толкова… ох, не знам… сякаш вътре в мен нещо започва да бълбука. Сигурна съм, че е заради свадите помежду ни, които са тъй възбуждащи. А те наистина са, Тиф. Не знам дали ще ми повярваш, но този човек ме кара да крещя.
Тифани започваше да се усмихва.
— Не може да бъде.
— Напротив — увери я Мегън. — Но и той се вбесява не по-малко от мен.
— С основание ли?
— Обикновено да. Но започвам да си мисля, че словесните ни двубои всъщност биха могли да бъдат доста забавни, макар че когато наистина се караме, далеч не съм толкова убедена в това.
— Вероятно просто си отегчена от еднообразието тук. А и той е красив мъж, невероятно красив мъж. Напълно те разбирам. Но има ли въобще някакви добри черти?
— Нито една. Е, всъщност, изглежда прекалено загрижен за мен. Определено мога да кажа, че побеснява, когато направя нещо, което според него ме излага на опасност.
Тифани се ококори.
— Мегън, какво си правила след връщането ни от бала?
Мегън вдигна рамене и каза небрежно:
— Просто реших, че Девлин може да е нашият разбойник.
— Нима не си чула? Съвестта на този човек явно е проговорила. Върнал е всичко ограбено, кълнейки се, че никога повече няма да се поддава на нечестиви изкушения. Пишело го в писмо, оставено при мировия съдия.
— Значи наистина го направи.
Тифани премигна объркано.
— Какво искаш да кажеш с това? Звучи ми така, сякаш си знаела…
— Знаех.
— Мегън!
— Е, няма как да не зная, след като по една случайност станах свидетел как му беше заповядано да върне всичко. Казах ти, че подозирах Девлин.
— Искаш да кажеш, че наистина е бил той? — недоверчиво попита Тифани.
— Не, за мое огромно съжаление — недоволно изръмжа Мегън. — Той сам бе тръгнал по петите на разбойника и успя да го хване. А аз го проследих.
— Надявайки се да го заловиш на местопрестъплението?
— Нещо такова. — Мегън разказа накратко среднощното си приключение, като завърши с думите: — Когато се прибрах, той беше побеснял от ярост. Не че му казах къде наистина съм била. Просто ме е страх да си помисля как би реагирал, ако разбере.
— Мегън, трябва да престанеш да действаш толкова импулсивно. Имаш ли въобще представа какво е можело да ти се случи?
Да, Мегън вече имаше представа, но не намери смелост да признае и за останалата част от приключението, дори пред най-добрата си приятелка.
— Знам, и те уверявам, че няма да се повтори. Дори ще помоля някой от вашите ратаи довечера да ме придружи до къщи. Така ще избегна поредния скандал с Девлин, защото самотните ми обиколки из района са едно от нещата, срещу които той възразява категорично.
— Най-добре е да свикваш отсега. В Лондон няма да ходим никъде без подобаващ ескорт. О, но аз още не съм ти казала! Майката на Тайлър предложи да бъдем под нейна опека, докато сме в Лондон. Освен това каза, че можем да отседнем у тях.
— Но това е чудесно!. — възкликна Мегън. — Знам, че майорът и жена му са сладури, а и познават баща ми от години — иначе не биха се съгласили да ни подслонят. Но, честно казано, те не познават никого. А лейди Уейтли познава всички, нали?