— Приблизително. Според мен все пак ще те омъжим до края на годината.
— Надявам се, защото напоследък направо се побърквам от любопитство по въпроса за секса. Нямам търпение да се омъжа и най-сетне да разбера какво толкова може да представлява.
— Вярвам, че все пак възнамеряваш да изчакаш първо да се омъжиш.
— О, разбира се. Може и да мисля много за това напоследък… — Доста слабо казано — … но нищо повече.
— Може би все пак е по-добре да стоиш настрана от вашия коняр — благоразумно каза Тифани.
Мегън се засмя.
— Ето това вече е съветът, който очаквах от моята Тифани. Но няма защо да се тревожиш по този въпрос. Нямам намерение да разруша бъдещето си, като се забъркам с един негодник с долно потекло, колкото и да е красив.
— И вълнуващ.
— Да, колкото и да е вълнуващ.
— И възбуждащ.
— Достатъчно ясно се изрази, Тифани. Никога повече няма дори да се доближа до него.
24
Каза го, но знаеше, че няма да го изпълни. Да стои настрана от Девлин бе невъзможно. Не че Мегън не можеше да се погрижи за това. Не бе никак трудно да не стъпва въобще в конюшнята — трябваше само да накара някой от ратаите да извежда коня й, когато пожелаеше да отиде на езда и да го прибира след завръщането й. Всеки от слугите би сторил това с удоволствие. Вярно, че тя имаше необичайния навик да се грижи сама за Сър Амброуз, но ако се налагаше, можеше да се откаже от него.
Не, проблемът бе друг — Мегън не искаше да стои настрана от Девлин.
Време беше да си го признаеш.
Но кажи ми, защо е така?
Може би все пак се влюбваш в него.
Не говори глупости. У него няма нищо, заради което да си заслужава да го обичам.
Ами неговата загриженост за теб?
Не е достатъчно основателна причина.
А целувките му? Не можеш да отречеш, че ги обожаваш.
Едва ли е единственият мъж, който се целува добре.
А какво ще кажеш за неповторимия му чар?
Какъв чар? Той въобще не притежава такъв. Той е един проклет мърморко.
Ами да. Човекът е нещастен. Трябва му жена, за да го обуздае.
Аз не съм звероукротителка.
А начинът, по който те кара да се чувстваш?
Не мога да го проумея, както, впрочем, и ти. Стига, забрави за това. Аз не се влюбвам в този мъж. Да не мислиш, че искам да прекарам остатъка от живота си в конюшня?
С мъж като него се съмнявам, че би била кой знае колко против. В края на краищата, има ли нещо, което да обичаш повече от конете — освен неговите целувки?
Това не означава, че искам да живея сред коне. Божичко, чуваш ли се въобще какво ми предлагаш?
Да.
Мегън се огледа почти виновно, но ратаят, който я придружаваше по пътя към дома, не й обръщаше никакво внимание. Пък и нямаше как да разбере, че господарката му води ожесточена борба със собствената си съвест.
Не знам защо изобщо продължавам да разговарям с теб. Тифани ми оправя настроението, а ти бързаш да ми го вкиснеш отново. Това, че съм се съгласила да позволя на Девлин да ме научи как да се целувам…
Той не ти го е предлагал.
…няма значение — не означава, че възнамерявам да се омъжа за него. Не възнамерявам. Ще се омъжа поне за граф.
Ах, значи вече стъпваме по земята, така ли?
Просто разсъждавам малко по-реалистично. Няма чак толкова голям избор на дукове, поне не на млади дукове.
Нима за теб все още е толкова важно да се издигнеш над лейди О?
Да.
Ама че си инат. Той сам ти го каза. Значи дори започваш да се съгласяваш с него? Сигурно и ти ме смяташ за разглезена?
А не си ли?
Кипнала от гняв, Мегън не каза нито дума повече на проклетия си вътрешен глас. Когато стигнаха до къщи, тя поблагодари на ратая, който я бе придружил и го изпрати да си върви. Едва след това слезе от седлото и поведе Сър Амброуз към конюшнята. За нейна собствена изненада, въпреки разговора със съвестта си Мегън не мислеше за Девлин, нито пък за възможната среща с него.
Но той беше в конюшнята и не беше сам.
— … но мама се притесни, когато ти не дойде да вечеряш — казваше Кора. — Затова ти нося тази кошница. Такъв голям мъж като тебе трябва да яде, нали?
— Много мило от твоя страна, но точно в момента това, от което се нуждая, не е храна. — Кора се изкикоти и кикотът й накара Девлин да възкликне: — Божичко, откога и ти си започнала?