— Разбира се, че можеш. Каза, че ще го направиш.
— Тогава все още можех. Но сега… О, господи! — Тя усети силен тласък, после още един. Сетне Девлин отново застина напълно неподвижно.
Този път не я беше заболяло, но Мегън бе твърде разярена, за да обърне внимание.
— Започвам да изпадам в истерия, Девлин. Ако не искаш да си имаш работа с една плачеща и крещяща жена, то…
— В името на справедливостта, дължа ти оргазъм, Мегън. След като стигнахме толкова далеч, би могла поне…
— Нямах намерение да стигаме толкова далеч и ти го знаеш! — изсъска тя.
Той се надигна, все още наведен над нея и Мегън най-после имаше щастието да го види разстроен. Собствените му угризения го разкъсваха по-жестоко и от нейните оскърбителни обвинения, а и беше прекалено пиян, за да е способен да се овладее.
— Тогава трябваше да си отидеш, когато те предупредих да го направиш!
— Точно така! — възкликна Мегън. — Прехвърли цялата вина върху мен!
— Ако исках да го сторя, нямаше да ти предлагам да се омъжиш за мен.
— Много добре знаеш, че не мога да се омъжа за коняр! Пък и баща ми никога не би го допуснал.
— Напротив — заяви Девлин вече с тъй добре познатата й арогантност. — Когато разбере какво е станало, баща ти ще се съгласи на драго сърце, уверявам те. Така че недей да оправдаваш отказа си с него.
— Да не си посмял да му кажеш какво ми причини! Да не си посмял да кажеш на когото и да било. Това просто не се е случило и толкова.
— Мегън, не можеш да се преструваш, че…
— Мога да правя каквото си искам и ако искам да продължа живота си все едно, че нищо не се е случило, ще го сторя, по дяволите.
— Чудесно! Стори го!
Той се отдръпна от нея и се изправи, вече без да залита. Мегън също стана. От устните й се отрони тихо, поразено възклицание пред доказателствата за ужасното му престъпление, които виждаше… и усещаше по тялото си. Бяха правили любов, а тя беше напълно облечена — е, почти. Мегън вдигна долните си гащи, отправи се към вратата и отмахна рязко резето, без да благоволи дори да погледне към Девлин. Той обаче я наблюдаваше мрачно.
— Когато ти дойде умът в главата, зверче — извика негодникът зад гърба й, — знаеш къде съм.
— Ще бъдеш в ада, преди да дойда да те потърся за каквото и да било — отвърна Мегън и напусна конюшнята без изобщо да се обръща назад.
Девлин изръмжа и стовари юмрука си с все сила върху най-близката стена. После се върна в стаята си и строши всички останали пълни бутилки с бренди.
25
Мегън прекара в стаята си цели три дни, потънала в мрачни мисли, като обяви пред домашните си, че не се чувства добре. Но за човек с нейната темпераментна натура дори три дни лошо настроение и горчиви размисли бяха твърде много. Да, беше направила грешка. Но това не означаваше, че е дошъл краят на света, поне не още. Съдбата не би могла да се окаже тъй жестока, че да я опозори завинаги заради едничкото прегрешение, което бе извършила в живота си. Мегън вярваше в това с цялото си сърце… но все пак трябваше да изчака, докато се увери напълно, преди да си позволи да се успокоява.
Затова тя се върна към обичайните си всекидневни занимания. С едно голямо изключение: отказа се временно от ездата и от всичко, което би я накарало да припари до конюшнята. Разбира се, по този повод бе принудена да си стои в къщи, а това също не беше нещо, на което Мегън можеше да издържи дълго.
Най-накрая тя събра малко багаж и отиде да погостува на Тифани, като обясни на баща си, че се налага да планират безброй неща във връзка с предстоящото си заминаване за Лондон и че би им било много по-лесно, ако са заедно. А и в това нямаше нищо необичайно. Момичетата се познаваха от години и често прекарваха по цели седмици заедно в едната или другата къща. Затова решението й не можеше да предизвика подозрения, още по-малко пък — да накара някого да се усъмни, че Мегън бяга от нещо. С такова впечатление би могъл да остане само един нагъл коняр, но тя изобщо не се интересуваше от това.
Поне докато той не се появи в дома на семейство Робъртс още на втория ден от визитата й и не поиска да разговаря с нея. Очевидно отсъствието й от конюшнята не го бе разтревожило особено, но сега, когато Мегън не си беше в къщи и следователно не му беше под ръка, Девлин бе променил мнението си.
Разбира се, тя отказа да се срещне с него. И той си отиде — какво друго би могъл да стори, — без да остави никакво съобщение за нея, което й подсказа, че поводът за пристигането му едва ли е бил важен. Но на следващия ден Девлин дойде отново, на по-следващия — също, и това вече й подсказа нещо друго: този човек нямаше да се предаде, докато не постигнеше своето. Но Мегън бе не по-малко упорита от него. Не желаеше да го вижда.