Проблемът бе, че тази нова, безмълвна война помежду им не можеше да остане незабелязана. Слугите у Тифани вече започваха да шушукат, самата Тифани умираше от любопитство, а икономът — нали е мъж — дори си позволяваше да хвърля на Мегън укорителни погледи.
Но тя можеше да понесе всичко това, и то без усилие. Твърдоглавието си има и положителни страни, а Мегън бе повече от твърдоглава. Онова, с което й беше трудно да се справи, бяха собствените й желания и копнежи. Защото колкото и да й се струваше нелепо, независимо от всичко, което се бе случило, тя усещаше, че Девлин й липсва. Липсваха й словесните схватки с него. Липсваха й красивото му лице и тяло, които толкова обичаше да съзерцава, независимо колко я бе разярил.
И въпреки това Мегън отказваше да го приеме. Отказваше и да се върне у дома, където той лесно можеше да се добере до нея, защото имаше достъп до къщата. Не и преди да е в състояние да го увери, че няма за какво да се безпокои, че прегрешението им няма да доведе до нежелани последствия.
Тя вече дори не го обвиняваше за случилото се. Обвиняваше собственото си любопитство. Обвиняваше тялото си, задето толкова харесваше всичко, което Девлин правеше с него. Обвиняваше и онази част от себе си, която въпреки съпротивата на здравия й разум я бе подмамила да го накара да я научи да се целува.
— Ще ми кажеш ли някога защо си му толкова ядосана? — попита един ден на обяд Тифани, малко след като Мегън за девети път бе наредила да кажат на Девлин, че я няма.
— Нима ти изглеждам ядосана?
— Е, не… но сигурно си. Защо иначе няма да искаш да разговаряш с него?
Мегън се опита да се измъкне.
— Не помниш ли, че самата ти ме посъветва да стоя настрана от него?
— И откога си започнала да се съобразяваш със съветите ми? — сопна се Тифани. — Хайде, стига, защо се криеш тук?
— Не се крия.
— Хей, разговаряш с най-добрата си приятелка.
Мегън въздъхна. Чудно как най-добрата й приятелка бе успяла да си мълчи толкова дълго. Слава богу, поне разполагаше с две позорни преживявания и можеше да избира кое да разкаже. А първото вече далеч не й се струваше толкова унизително.
— Този човек си мисли, че ми е баща.
— О, хайде — сърдито извика Тифани. — Интересът му към теб не може да е бащински.
— В дадения случай може — настоя Мегън. — Той твърди, че имам нужда от пазач и за да не е голословен, реши сам да поеме тази роля, като предприеме дисциплинарни мерки. Той… той…
— Какво той? — попита нетърпеливо Тифани.
Мегън сведе поглед към чинията си. Бузите й бяха станали тъмнорозови.
— Той ме напердаши.
— Какво направи?!
— Преметна ме през коленете си и…
— Знам как става! Но той е… той е само един… Как е могъл да се осмели?
— Лесно. Девлин не се държи така, както би трябвало да се държи. Никога не го е правил. Истината е, че у него няма и капчица чувство за подчинение или страхопочитание. Предполагам, че това е една от причините да е толкова привлекателен. Девлин просто не се вмества в стандартните човешки представи за нещата. Той е слуга, но слуга, който отказва да се подчинява на заповеди, който не може да бъде уволнен, който притежава повече високомерие и арогантност от десет надути лорда.
— Нима го защитаваш?
Мегън вдигна поглед и видя, че Тифани я наблюдава с нарастващо изумление.
— Съвсем не — увери тя своята приятелка, после сви рамене. — Попита ме как е могъл да се осмели и аз ти обясних.
— Значи сигурно е останал изненадан, когато въпреки онази безумна клауза в договора е бил уволнен — каза Тифани, която явно си бе направила погрешен извод от чутото. — Затова ли се опитва да се срещне с теб? За да те помоли за прошка и да получи пак работата си?
Идеята беше толкова нелепа, че Мегън не можа да сдържи смеха си.
— Девлин да моли? Вероятно дори не знае как.
— Но не би могъл да те принуди да го върнеш на работа, нали?
Мегън се размърда неспокойно на стола. Нямаше начин да не признае истината.
— Той не е у…
Обясненията й бяха спестени, поне засега, защото в този момент на вратата се почука и в стята влезе икономът, за да съобщи с тъжен глас:
— Той пак е тук, госпожице Мегън. Казва, че този път няма да си тръгне, преди да се е срещнал с вас.
Тифани светкавично скочи на крака.
— Мътните да го… Аз ще се погрижа за това.
Мегън също се изправи.
— Тиф, недей…
Но приятелката й вече беше излязла и след миг откъм салона долетя сърдитият й глас:
— Вашето безочие е изумително, господин Джефрис. Как се осмелявате да идвате тук, след като онова, което сте сторили, надминава всякакви граници! Дори ако Мегън искаше да се срещне с вас, аз нямаше да й позволя, така че напуснете тази къща и никога… Почакайте малко… Не можете да…