— Да — процеди тя с ненавист, след което добави надменно: — Но няма смисъл да си приготвям багажа. Ти няма да получиш съгласието му без моя помощ, а аз все още не смятам, че искам да се омъжа за теб.
— Но ако той все пак се съгласи? — настоя той. Искаше да е сигурен, че Мегън няма да се отметне.
— Вече отговорих на този въпрос.
— Добре. Тогава се смятай за сгодена. — Девлин я вдигна на ръце и я целуна бързо. После отново я пусна във водата, завъртя я и я побутна лекичко към брега.
Тя тръгна напред, но едва направила няколко крачки се извърна, за да каже още нещо. И чак сега забеляза.
— Божичко, Девлин, ти си гол!
Потресената й физиономия беше неповторима гледка. Значи е била толкова ядосана, че дори не е забелязала тялото, което преди бе омагьосвало погледа й. Девлин избухна в смях, и то толкова неудържим, че не успя да се спре, дори за да й каже: „А ти газиш в езерото напълно облечена“.
Все едно. Смехът му и без друго я беше вбесил достатъчно.
27
Не е възможно да пътувам към Шотландия, и то за да се омъжа. Сигурно трябваше само да си повтаря това упорито и накрая то щеше да се сбъдне. Но гледката през прозореца на каретата продължаваше да се мени. Зад гърба им продължаваха да остават миля след миля. Пътуваха право на север. Към Шотландия. За да се оженят.
Бяха тръгнали заедно с един ратай, който трябваше да върне каретата обратно, защото Девлин възнамеряваше да потърси и наеме „приличен“ файтон. И в Съмърсет наистина бе намерил кола, при това повече от прилична. Беше оставил Мегън да го чака в една странноприемница и не след дълго се бе върнал с разкошния файтон на граф Седжмиър, чийто герб украсяваше вратите, както и с личния кочияш на графа.
Мегън беше погледнала подозрително файтона, принуждавайки Девлин да обясни:
— Казах на графа, че сме били нападнати от крадци, които са отмъкнали всичките ни пари и дрехи, заедно с каретата ни.
— И той най-добродушно и услужливо ти е предоставел собствения си файтон? — недоверчиво бе попитала тя.
— Казах му също, че съм дук Ротстън и човекът направо се чудеше как да ми угоди. Даже ми пробута и кочияша. Виж, аз наистина приличам на Сейнт Джеймз.
— Изглежда си забравил, че аз все пак се запознах с дука. И те уверявам, че изобщо не приличаш на него. — Което трябваше да подскаже на Девлин, че ако според него небето е синьо, Мегън би настоявала, че е зелено.
Но ако не друго, луксозният файтон поне правеше пътуването по-поносимо — за разлика от спътника й. Това, че бяха взели Цезар, също помагаше, защото Девлин често предпочиташе да язди коня, вместо да се вози във файтона.
Мегън искаше да вземат и Сър Амброуз, но Девлин решително се бе противопоставил на молбата й. Още не бяха женени, а вече се държеше като господар. Явно съвместният живот с този човек щеше да е невъзможен. Самото пътуване с него бе не по-малко ужасно. На всичко отгоре щеше да продължи дълго: трябваше да изминат повече от триста мили, за да стигнат до Шотландия и до прочутото селце Гретна Грийн, където от десетилетия насам се стичаха млади двойки — такива, които нямаха търпение да изчакат три седмици, колкото бе минималният срок за един годеж, или такива, които не бяха получили благословията на родителите си.
А Мегън я беше получила. Тази бащина благословия все още продължаваше да я изпълва със смут. Не, всъщност това, което я смущаваше, бе фактът, че баща й изглеждаше искрено щастлив, когато излезе от кабинета си заедно с Девлин, за да я поздрави и да й каже колко е доволен, че е избрала толкова „достоен мъж“. После каза и други неща, съответстващи на повода, но Мегън бе запомнила само това „достоен мъж“ и бе погледнала Девлин така, сякаш внезапно се беше превърнал в дявол, способен на всякакви магии. Жалко, че не можеше да омагьоса по същия начин и нея.
Беше прекалено подтисната, за да е в състояние да приеме с радост този съдбовен ход в живота си. Може тайничко да бе мечтала тъкмо за него, но това, че и тя, и Девлин бяха принудени да го предприемат, вместо да го сторят доброволно, променяше нещата. Но Мегън беше твърдо решена да не говори на тази тема, защото знаеше, че така неизбежно би извадила наяве мрачното си настроение, а последиците едва ли щяха да бъдат приятни.
Лошото в това инак мъдро решение бе там, че тя не можеше да понася мълчанието, легнало помежду им. И когато то се проточи повече от два дни, Мегън едва дочака да се увери, че Девлин започва да се отпуска в следобедна дрямка, за да каже: