— Няма нужда да бъдеш саркастична.
— Не съм. Всъщност, трябва да те предупредя, че скоро ще се сдобиеш със съпруга, която често си говори сама. Още не е късно да промениш решението си и да ме върнеш у дома.
— И да пропусна единствения си шанс да се издигна в обществото?
Мегън се намръщи, защото внезапният гняв в гласа му й причини остра, почти физическа болка. Но изражението на Девлин остана непроменено. Очите му отново се затвориха, но тя предпочете да не протестира, стресната от гнева му.
Вътре в себе си обаче, Мегън изстена отчаяно:
Не може ли този човек поне веднъж да реагира така, както се очаква от него? Показвам му, че може би съм луда, за да му предоставя прекрасната възможност да се измъкне от този нежелан брак, а той изпада в ярост.
Този път не очаквай да ти отговоря. Аз съм не по-малко изумена от теб.
28
Прекараха последния ден от безоблачния си живот на неженени хора в крайграничното английско градче Карлайл. На следващата сутрин Девлин — в един от редките случаи, в които благоволи да проговори на Мегън — каза, че до обяд вече ще бъдат женени, защото се знаеше, че Гретна Грийн се намира съвсем близо до границата. Мегън понечи да изрази съмнение дали техният кочияш от Съмърсет ще намери пътя до селцето, защото вече на два пъти се бяха губили, но в крайна сметка реши да си държи устата затворена.
Сега, когато фаталният момент бе толкова близо, тя се чувстваше още по-подтисната и нямаше настроение да спори. Нещо повече, боеше се, че това настроение не само няма да отмине, но и ще се влоши. Защото то не бе предизвикано само от предсватбената треска, обземаща неизменно всички младоженци, макар че определено се дължеше и на нея. През последните няколко дни Мегън бе прекарала значителна част от времето си в размишления за ужасяващата власт, която Девлин щеше да има над живота й след сватбата. С всеки друг мъж това нямаше да е такъв проблем, но с него… Та той дори не я харесваше. И щеше да превърне живота й в истински ад.
— Няма да плачеш, нали?
Тя вдигна поглед, за да види, че тези негови изумителни тюркоазени очи са вперени настойчиво в нея. Откога ли я гледаше така?
— Естествено, че не.
— Стори ми се, че си на път да го направиш.
— Казах ти, че няма — упорито повтори Мегън. Но долната й устна трепереше.
— Наистина ли мисълта да се омъжиш да мен ти се струва толкова ужасна, Мегън? — тихо попита Девлин.
— Да! — извика тя и избухна в сълзи, скривайки лицето си в шепи.
По тази причина не успя да види нараненото му изражение, нито твърдата решителност, която смени болката, изписана първоначално на лицето му. Едва когато плачът й утихна до подсмърчане, до ушите й достигна:
— Не знам защо си се разциврила толкова. Мога да те уверя, че бракът ни ще бъде чисто формален.
Мегън изненадано вдигна глава и го погледна.
— Какво означава това?
— Означава, че когато правихме любов, останах също толкова неудовлетворен, колкото и ти, така че няма да повтаряме тази грешка.
Тя се вцепени, а по лицето й плъзна червенина. Значи можеше да прибави в списъка с възражения срещу него и това, че вече не я желаеше.
— Това ме устройва напълно.
— Така и предполагах.
Преди който и да било от двама им да успее да добави нещо, файтонът внезапно подскочи и те за малко не отхвръкнаха от местата си. Сетне кочияшът изкрещя уплашено и файтонът започна да се спуска стремглаво по някакъв наклон.
— Какво, по дя… — започна Девлин, но завърши с вик: — Лягай долу!
— Къде долу?
— На пода!
— Не ставай глу…
Той не я остави да довърши. Протегна ръка, сграбчи я и я сваля на пода, след което се присъедини към нея, или по-точно — върху нея. Всичко се бе развило толкова светкавично, че Мегън млъкна слисано. Но лудешкото спускане ставаше все по-стремително, докато внезапно файтонът не се килна рязко на една страна. Девлин политна встрани и се стовари тежко върху дървената част на седалката. Мегън го последва, преметна се през него и се приземи далеч по-леко върху възглавниците на същата седалка, блъскайки главата си в страничната стена на файтона. Той постепенно намали скоростта си и накрая спря.
— Добре ли си, Мегън?
Не беше съвсем сигурна. Трябваха й няколко секунди, за да оправи заплетената си пола и да се надигне, после още няколко — за да установи, че й няма нищо, освен дето е загубила шапката си.
— Мисля, че да — отговори тя. — А ти? Това, което изпращя твоята глава ли беше?
— Много смешно — изсумтя Девлин и също се изправи. — Струва ми се, че беше едно от колелетата. Не мърдай оттук. Ще отида да проверя.
Файтонът почти се беше преобърнал. Когато Девлин понечи да отвори вратата откъм наклонената му страна, тя заора в земята, оставяйки отвор от тридесетина сантиметра, през който мъж с неговите размери не можеше да се промъкне. Другата врата в момента се намираше почти над главите им и за да излезе, Девлин трябваше да я блъсне рязко и да се вдигне на ръце, за да изпълзи през нея. Но той се справи с лекота. За разлика от него, Мегън изпита доста по-сериозни затруднения при опита си да подаде глава през отворената врата, за да види какво става. Не беше достатъчно висока и ако застанеше права, не стигаше до отвора, затова се наложи да се вдигне на мускулите на ръцете си, за да надзърне навън.