Файтонът беше спрял в дълбока канавка встрани от пътя, който се спускаше по малък хълм. Явно стремителното слизане надолу се дължеше на наклона на хълма, но той съвсем не беше чак толкова стръмен, че да обясни главоломната скорост на файтона. Мегън погледна по-нагоре и видя, че на върха на хълма лъщи нещо. Тъкмо там се бяха спрели Девлин и кочияшът и оживено разговаряха, клатейки глави.
Тя се огледа наоколо. Слава богу, поне конете бяха добре. Цезар дори не беше излязъл от пътя, благодарение на това, че въжето, с което бе завързан, беше достатъчно дълго, за да не бъде повлечен в канавката заедно с файтона. В същия миг Мегън забеляза, че нагоре по хълма препускат трима мъже и въздъхна облекчено. Идваше помощ.
Ръцете й не издържаха повече и тя се свлече отново в долния край на наклонения файтон. До слуха й достигна тропотът на притеклите се на помощ ездачи, придружен с грубоват говор със силен акцент. Значи бяха шотландци. Изобщо не бе разбрала кога са пресекли границата.
Всеки момент Девлин трябваше вече да се върне и да я измъкне оттук. Но минаха още няколко минути и Мегън започна да губи търпение. Отворът при долната врата може и да бе малък за Девлин, но за нея беше напълно достатъчен. Тя се промъкна през него и скочи на земята. Трябваше й обаче известно време, за да изпълзи от канавката с тези тежки поли, които непрекъснато я спъваха.
— Свинска мас? — казваше в този момент мъжки глас над главата й. После се чу смях. — Представяш ли си, Гилиън?
— Някой фермер не е внимавал, като я е карал към пазара, няма съмнение. Не си ли съгласен, Локлан?
— О, да, така е станало, със сигурност. Но може и да са били рийвъри. Някои от тези момчета са достатъчно дръзки, та да залагат капани за заблудени пътници даже и денем.
— Рийвъри? — Това беше гласът на кочияша.
В тона на мъжа, който обясни непознатата дума, имаше развеселени нотки.
— Бандити, човече. От кой край идваш, та не си чувал за шотландските рийвъри? Това е едно приятно занимание, с което се развличат даже някои от земевладелците, както дребни, така и едри. Само че обикновено се практикува нощем.
Отново се чу смях и Мегън се намръщи. Шотландският хумор определено й убягваше, но слава богу, тя нямаше да остане в тази страна толкова дълго, че да се налага да свиква със странностите на населението й.
— Да не би тогава това да ти мирише на капан, Локлан?
— Мътните да те вземат, Раналд, не бързай толкова. Като ми замирише на капан, ще ти кажа. Сега трябва да помогнем на тези господа.
— Няма нужда — обади се Девлин точно в мига, когато Мегън най-после се изкатери до пътя и се зае да изтупва праха от ръцете си.
Беше се озовала зад всички и все още никой не я забелязваше. Шотландците не бяха слезли от конете си. Единственото, което се виждаше от тях, бяха невероятно широките им, облечени в черно гърбове. Девлин, от своя страна, или поне лицето му — останалата част от него беше скрита от конете — изглеждаше някак прекалено мрачен и сериозен. Но това, според Мегън, въобще не правеше отказа му да се възползва от предложената помощ по-малко обясним.
— И защо не? — попита тя, с което привлече погледа му и накара тримата ездачи рязко да обърнат конете си към нея.
— Проклятие, не можеш ли поне веднъж да направиш това, което ти се казва, Мегън? — изръмжа Девлин, като разбута конете и пристъпи заплашително към нея.
В гласа му имаше толкова ярост, че Мегън се ококори изненадано.
— Очевидно не — решително отвърна тя.
— Тогава се опитай да го сториш сега и се върни веднага във файтона — изсъска той толкова тихо, че да го чуе само Мегън.
— След като току-що едва успях да се измъкна от него, и то не благодарение на теб?
— Мегън…
— Не — прекъсна го тя. — Както обикновено, ти въобще не разсъждаваш, файтонът трябва да бъде изправен, нали? Нима очакваш през това време аз да стоя вътре и да се оставя да ме лашкат насам-натам?
— Очаквам да направиш това, което ти казвам.
— Хм, още не сме женени, Девлин Джефрис, така че можеш да си запазиш заповедническия…