— Ох, какви сладки слова. Значи още не си ничия съпруга, скъпа?
Въпросът долетя в мига, в който единият от конете пристъпи напред, и то толкова бързо и ловко, че Девлин бе избутан настрана и животното застана между него и Мегън, разделяйки ги напълно един от друг. Мегън вдигна поглед. В същия момент един истински гигант скочи от седлото право пред нея, светкавично хвана ръката й, наведе се и лекичко я докосна с устни. Тя понечи да издърпа ръката си и да му се скара, но когато той се изправи, думите замряха в гърлото й. Беше зашеметена от огромния му ръст и от смайващо красивата му външност.
Мъжът имаше светлозелени очи и тъмнокестенява коса, която на слънчевите лъчи имаше червеникав оттенък. Добре скроеният морскосин жакет прилепваше изрядно към раменете му, които бяха около два пъти по-широки от нейните собствени, и въпреки това по тях като че ли нямаше и грам тлъстина, а само здрави, силни мускули. Краката му, дълги и мощни като дървесни дънери, бяха обути в бежови панталони и високи до коленете ботуши за езда. Около шията му бе завързано старомодно копринено шалче с богато надиплена дантела. Беше вторият по хубост мъж от всички, които Мегън бе срещала през живота си, и на това отгоре се взираше в нея като омагьосан.
— Гръм и мъл… Такова огнено великолепие, че и придружено с ангелско лице! — възкликна мъжът. Погледът му поглъщаше жадно всеки сантиметър от косата и лицето й.
Мегън несъзнателно вдигна ръка, за да оправи несъществуващата си шапка. Изпита смущение, но приятно смущение. Този мъж беше необичайно дързък, но очевидно я намираше за привлекателна, включително и червената й коса. Тя почувства неудържим порив да се обърне към Девлин и да извика: „Чу ли това? Огнено великолепие, ха!“, но съумя да го овладее.
— Локлан Макдуъл, на вашите услуги — представи се шотландецът. — Мога ли да ви предложа да ви закарам до… Гретна Грийн навярно?
— Ами, да… искам да кажа, точно натам пътуваме.
Той се усмихна широко и закачливо.
— Казват, че много двойки така и не стигат до Гретна Грийн, защото пътуването до там отнема повече време, отколкото някога въобще са прекарвали заедно, поради което още преди да са преминали границата, те вече не могат да се понасят един друг. Мога ли да се надявам, че и вашият случай е такъв, скъпа?
Беше дяволски проницателен, но Мегън нямаше намерение да споделя мъките си с напълно непознат човек.
— Не можете. И бих ви била признателна, ако…
— Замириса ли ти вече на капан, Локлан? — извика единият от шотландците.
— Не още, Гилиън — отвърна Локлан с очевидно раздразнение. — Не виждаш ли, че съм зает с ухажване на една дама?
Мегън зяпна, но преди да успее да каже каквото и да било, Гилиън се обади отново:
— Не, оттук не ми се вижда да е така.
При което Локлан падна на коляно пред нея.
— А сега?
— О, да, сега наистина виждам. Много ли ще се бавиш?
— Колкото е необхо…
— Изобщо няма да се бави — намеси се Девлин, като заобиколи коня и застана до Локлан.
Шотландецът въздъхна, но пренебрегна присъствието му и продължи да гледа Мегън втренчено, сякаш не бе в състояние да откъсне очи от нея. Тя се смути още повече, но не можеше да отрече, че е поласкана.
— Моля ви станете, господин Макдуъл.
— Не мога, не и преди да ти кажа, че ти открадна сърцето ми, скъпа.
— О, не съм искала.
Той й се усмихна.
— Да, знам, че не си виновна, но ето, то е тук, в твоите ръце. Така че ще трябва да чуеш моето обяснение в любов, а то ще бъде толкова пламенно, че после със сигурност ще ми дадеш отговора, който се надявам да получа.
Този човек беше невероятен. Мегън не можа да сдържи усмивката си.
— Нима?
— Да, убеден съм. Ами че виж само какъв избор имаш, скъпа: един задръстен англичанин или един гиздав шотландец, който ще ти донесе смях и радост и с когото никога няма да скучаеш.
Мегън се засмя.
— Не може сериозно да ми предлагате брак.
— Напротив — увери я Локлан. — Нали си дошла тук, за да се омъжиш?
— Е, да, но…
— Омъжи се за мен. Кълна се, че няма да съжаляваш.
Тя нямаше желание да наскърбява този очарователен мъж, но се налагаше.
— Аз…
— Този абсурд продължи прекалено дълго — решително се намеси Девлин. — Дамата ще се омъжи за мен, господин Макдуъл, и то с благословията на баща си.
Локлан бавно се изправи на крака. Девлин беше висок, но шотландецът бе с около десет сантиметра по-висок и много по-як. Вероятно смяташе, че исполинската му фигура ще сплаши Девлин. И би трябвало, но Девлин не даваше никакви признаци на уплаха.
— Внимавай, когато разговаряш с лорд Макдуъл, англичанино. Нека чуем какво ще каже дамата.