Той цъкна с език.
— Да разбирам ли, че си ми сърдита?
— Точно така.
— А не би трябвало, скъпа. Как би могла да направиш правилния избор, без да си ме опознала по-добре? — Мегън го гледаше като онемяла, затова Локлан побърза да добави: — Не се тревожи, скъпа. Нищо лошо няма да ти се случи, кълна се.
— Лошото вече се случи — цялото тяло ме боли. Вие, шотландците, винаги ли съсипвате конете си така?
Новата посока на гнева й го накара да се усмихне.
— Това са яки и издръжливи животни, не като вашите тлъсти английски коне. Наистина съжалявам, че ездата ти е причинила болка, но се налагаше да бързаме.
— Сериозно ли се страхуваш, че някой ще те преследва?
— Заради теб, скъпа — о, да, той ще дойде. Или поне ще се опита да те намери. Нито един нормален мъж не би се отказал от теб без бой. Но ти обещавам, че няма да му излезе късметът. Няма шотландец, който би могъл да ме открие, ако не искам да бъда открит, камо ли англичанин.
Мегън имаше чувството, че ще рухне на земята и ще се разплаче. Ако не бяха тези проклети разбойници, сега щеше вече да е омъжена. Вярно, това нямаше да промени нищо, защото Девлин категорично бе заявил, че бракът им ще бъде само формален. И все пак тя не можеше да не се омъжи, след като вече беше бременна.
В това време Локлан се зае да разстила едно одеяло и за нея. Двамата му другари, които между впрочем не бяха нито толкова грамадни, нито толкова добре сложени, мърмореха на висок глас за това, че не са отмъкнали Цезар. Недоволството им очевидно бе предназначено за Локлан, но той не им обърна внимание. Вместо това се поклони кавалерски и подаде ръка на Мегън, за да й помогне да седне. Мегън обаче пренебрегна любезно предложената й помощ и се отпусна тромаво върху одеялото сама.
— Ти си само един обикновен крадец, нали? — смело попита тя, когато видя, че разбойникът се кани да седне до нея.
За миг той се спря, но веднага след това избухна в толкова силен смях, че залитна и падна на колене пред нея.
— Обикновен? Съвсем не, скъпа. Ние, Макдуъл, сме потомствени рийвъри. Кой съм аз, че да осквернявам паметта на предците си, като позоря този достоен занаят?
Отговорът му предизвика весели възгласи и подсвирквания от страна на двамата му приятели и свиреп поглед от страна на Мегън. Но Локлан отново й се усмихваше закачливо.
— Наистина ли не намираш нищо нередно в това да крадеш? — попита тя с искрен интерес.
— О, не съм казал подобно нещо. Но сигурно знаеш, че шотландците и англичаните от векове умират от удоволствие да се ограбват взаимно. Аз просто се придържам към традицията.
— Искаш да кажеш, че нападаш единствено англичани? — възкликна Мегън, възмутена от името на всички свои сънародници.
Той сви рамене с безразличие.
— Ще стигнем у дома чак утре следобед, така че сама виждаш колко далеч съм принуден да ходя, за да съм сигурен, че джобовете, които изпразвам, са само английски.
— Колко патриотично — жлъчно каза тя. — По вашия край няма ли англичани?
— Срещат се. Но не можеш ли да разбереш какъв е проблемът? Във вътрешността на страната би ми се налагало да спирам всяка карета и да питам: „Ти англичанин ли си, човече, или си шотландец?“. Но един шотландец не обича да го занимават с глупости и никак не би останал очарован, ако му задам подобен въпрос. Затова ми е много по-лесно да отида там, където мога да съм сигурен, че ще се натъкна предимно на англичани, а това означава близо до границата.
— За мое нещастие.
— Не, не говори така, скъпа. Нормално е да си разстроена. Самият аз също съм объркан и изумен от чувствата, които ме караш да изпитвам. Но не си мисли, че имам навика да крада гиздави девойки. Ти си първата.
— Каква съм късметлийка.
Саркастичната й забележка го накара да се разсмее отново.
— Не, късметлията съм аз. Не можеш да си представиш от колко време търся жена като теб.
Едва ли от много, помисли си Мегън, защото Локлан изглеждаше на не повече от двадесет и пет години. Но на глас каза само:
— Това все още не означава, че си късметлия, Макдуъл, защото аз вече съм сгодена.
Думите й изобщо не го смутиха.
— Не е възможно наистина да искаш онзи намусен английски мухльо — заяви той напълно убедено.
— Напротив, възможно е.
— Но ти не го обичаш — настоя Локлан със същата убеденост. — Това се вижда и от сто…
— Разбира се, че го обичам, и то много. Дори ще му родя дете.
Той се усмихна шеговито.
— Хубаво е, че искаш да имаш деца.
— Ти не ме разбра — каза Мегън. — Не става въпрос за бъдещи намерения, а за свършен факт.