За нейна собствена изненада, не изпита никакво притеснение от признанието си. А и слисаното изражение на разбойника беше достойна отплата за всички неудобства, които бе изпитала по време на препускането през шотландските пущинаци. Само че Мегън не успя да му се порадва достатъчно, защото Локлан внезапно избухна в гръмогласен смях и тя разбра, че не й е повярвал.
И сега какво?
Откъде да знам, по дяволите? Стори ми се, че думите ти прозвучаха много убедително.
Тогава защо той не ми повярва?
Може би защото не иска да ти повярва.
Хубава работа! А защо тогава преди малко не повярва и на лъжите ми?
Какви лъжи?
Не е смешно.
Мегън несъзнателно се намръщи. Локлан забеляза това и реши, че недоволството й се отнася до него — което щеше да е истина, ако вниманието й не се бе отклонило от заблудения й вътрешен глас.
— Съжалявам, скъпа, но вероятно разбираш колко нелепо звучи една изискана млада дама като теб да очаква дете преди да се е омъжила, особено пък от мъж, когото дори не харесва. — Изведнъж усмивката му се стопи и на лицето му се изписа мрачна подозрителност. — Освен ако той не…
Мегън разбра накъде бие и не му даде възможност да довърши.
— Не е. Как можа изобщо да ти хрумне подобно нещо!
— Ох, почакай, няма нужда да се ядосваш — каза той с известно смущение.
— Да се ядосвам? Тепърва? Аз съм ядосана още от сутринта, глупако. Ти нямаше никакво право да ме отвличаш от моя годеник. Днес щях да се омъжвам!
Сега вече Локлан наистина се смути, защото му се стори, че Мегън всеки миг ще се разплаче, а женските сълзи му действаха зле.
— Все още можеш да го направиш. Сигурен съм, че наоколо ще се намери някоя църква.
— Няма да се омъжа за теб! Настоявам незабавно да ме върнеш там, откъдето ме отвлече!
— Май ухажването не върви добре, а, Локлан? — подвикна Гилиън със сериозна физиономия, макар да бе повече от очевидно, че едва сдържа смеха си.
— Ако ме беше попитал, можех да те предупредя, че отвлечените булки са жива напаст — допълни Раналд.
Гневният поглед, който им отправи Мегън, както и не по-малко гневното изражение на Локлан принудиха двамата разбойници бързо да им обърнат гръб и да се доближат до огъня. Локлан отново се опита да й се усмихне, но на нея вече й беше дошло до гуша.
— Чарът е хубаво нещо, но в момента е напълно неуместен — рязко каза тя. — Виж, убедена съм, че ти си чудесен човек. Ако зарежеш грабежите, от теб може даже да излезе добър съпруг за някое хубаво момиче. Но това момиче няма да съм аз.
— Защо не поспиш една нощ, преди да вземеш решение? — попита той, сякаш краткото й слово му бе прозвучало напълно несериозно.
— Защо вместо това не ме отведеш обратно?
— Имай милост, девойче. Конете не биха издържали на такова натоварване, дори да имах намерение да те пусна толкова скоро.
— Толкова скоро ли? И колко време трябва да мине, за да схванеш, че ти говоря съвсем сериозно?
Този път Локлан все пак се усмихна.
— След като току-що призна, че от мен ще излезе добър съпруг, нищо че съм рийвър?
— Ти си непоправим — раздразнено въздъхна Мегън. — А също и напълно непоносим. А аз си мислех, че Девлин е твърдоглав — измърмори тя на себе си.
— Моля?
— Не желая повече да разговарям с теб, така че млъквай.
— Тогава ми позволи да те нахраня и…
— Нито пък ще ям от твоята храна.
— Ох, скъпа, не мога да те оставя да умреш от глад — решително заяви Локлан.
Мегън го изгледа с присвити очи, които недвусмислено му казваха да зареже всякакво намерение да я накара да яде насила.
— Само се опитай да ми попречиш и ще видиш.
— Бога ми, ама ти си била страшен инат — възкликна той също с известно раздразнение. Но после добави с въздишка: — Много добре, но ми кажи като огладнееш.
Тя изсумтя и легна върху одеялото с гръб към него. Но усети, че крайниците й треперят от слабост и изтощение и мигновено съжали за глупавото си избухване. По дяволите, по дяволите, по дяволите! За всичко бе виновен Девлин. Беше сигурна, че трябва само да се съсредоточи малко, за да намери начин да стовари върху него вината за своето злощастие, или поне за това, че не идваше да я спаси. Какво като краката и ръцете му бяха завързани? Би трябвало да прояви малко изобретателност, за да се освободи и да я последва.
Не е ли по-добре да помислиш дали не можеш да се измъкнеш сама?
Как?
Твоите ръце и крака не са завързани. Когато всички заспят, можеш просто да си тръгнеш.
Да не би да си останала с погрешното впечатление, че имам представа къде се намирам? Нямам никаква представа. Бих могла да се лутам наоколо дни наред и наистина да умра от глад.