Мегън беше твърде разстроена, за да успее да каже каквото и да било, затова само кимна. Никога през живота й не се бе случвало да държи пистолет, да стреля по човек, да има годеник, който след малко щеше да бъде повален на земята от един истински великан. Но да гледа публиката вместо боя? Всъщност, така бе по-добре, защото вероятно щеше да припадне, ако трябваше да гледа как пребиват Девлин. Но как всичко това щеше да им помогне да се измъкнат оттук?
При звука на първия удар Мегън потрепери. Въпреки съвета на Девлин и въпреки собственото си твърдо решение да не се обръща, тя хвърли бърз поглед към двамата съперници, сетне отново съсредоточи вниманието си към другите двама мъже, на които трябваше да не позволява да се намесват в боя. Но те не изглеждаха ни най-малко склонни да се намесват, седяха си кротко без дори да помръднат. Мегън се заслуша. Краткият поглед през рамо не й беше достатъчен да види кой е удареният, но тя се досещаше, че е бил Девлин.
Още един силен удар. Мегън отново потрепери и отново погледна крадешком назад. Но пак не успя да разбере кой нанася ударите и кой ги получава. Единственото, което видя, бяха двамата мъже, които обикаляха в кръг и се дебнеха в очакване на възможност за атака, фактът, че за разлика от Девлин Локлан се усмихваше, не я изненада. Но стойката на Девлин — вдигнати пред лицето юмруци, единият от които леко протегнат напред, и изпънато като струна тяло — беше изненадваща.
През живота си Мегън бе наблюдавала две сериозни схватки: първата — на един панаир, между местния ковач и някакъв пътуващ боксьор, който предлагаше на всеки желаещ да премери силите си с него за удоволствие на тълпата; втората — между двама от нейните ухажори, които бяха дребни благородници и имаха известна представа за изкуството на бокса, изучаван в колежите. Противно на очакванията й и за разлика от Локлан, Девлин не се биеше като ковача. Биеше се като благородник. Откъде, по дяволите, се беше научил?
Мегън си каза, че сигурно е сгрешила. Едва ли тези кратки надничания през рамо бяха достатъчни, за да се види добре. В този момент се чуха още три бързи, мощни удара. Тя се сдържа и не се обърна. Но двамата шотландци, които не откъсваха очи от двубоя, й дадоха да разбере какво става. Гилиън трепна. Раналд просто гледаше втрещено.
Мегън не можеше да издържа повече. Тя се обърна с лице към двамата противници и начаса видя, че не е сгрешила. Девлин действително се биеше като истински джентълмен — със светкавични атаки, с прави, точни удари и без нито едно излишно движение. И, което бе още по-изумително, тъкмо той бе човекът, който нанасяше всички удари. Локлан просто не успяваше да реагира навреме, защото Девлин умееше да отскача и да се брани дяволски ловко. Разбира се, един точен удар от грамадния разбойник вероятно щеше да просне Девлин на земята. Но шотландецът така и не можеше да намери пролука в отбраната му, за да докаже това на дело.
От друга страна обаче, изненадващото превъзходство на Девлин в двубоя, изглежда не му помагаше кой знае колко. Локлан продължаваше да се усмихва, за бога, и очевидно беше безчувствен към болката. А не можеше да се каже, че няма какво да го боли. Едното му око до сутринта със сигурност щеше да посинее, защото вече бе станало мораво и подуто. Долната му устна беше разцепена. А дали и лявата страна на челюстта му не започваше да се подува?
От време на време Мегън хвърляше поглед към Гилиън и Раналд, за да провери дали не са помръднали от местата си, но инак бе съсредоточила цялото си внимание върху схватката и я следеше с напрегната тревога, но и с някакво нелепо опиянение. И все пак, трябваше да сложи край на безумието на тези мъже. Девлин бе получил онова, което твърдеше, че желае. Защо продължаваше да се бие?
И тогава се случи това, от което Мегън най-много се страхуваше. Локлан направи лъжливо движение вляво и замахна с дясната ръка, стоварвайки пестника си право в челюстта на Девлин. За нейно изумление Девлин просто залитна две крачки назад, след което веднага възстанови равновесието си и вдигна юмруци, очевидно готов да понесе още удари. Но Мегън не беше готова да стане свидетел на това.
— Достатъчно!
Локлан я погледна наскърбено.
— Имай милост, скъпа. Та аз още не съм направил почти нищо.
Тя го зяпна смаяна. Огромният шотландец в този момент приличаше на малко момче, на което са отнели любимата играчка. Девлин също не изглеждаше доволен. Е, толкова по-зле и за двама им.