— Вие може и да се забавлявате страхотно, но аз — не. Ако трябва да бъда по-точна, на път съм да изпадна в истерия и тогава нищо чудно да застрелям някого по невнимание. Но пък какво ли съм се загрижила?
В отговор Девлин просто попита:
— Не можеш ли поне веднъж да направиш това, което ти се казва?
Тъй като за втори път в един и същи ден Мегън не бе направила онова, което й бе казал да направи, а първият път бе довел до настоящата кошмарна ситуация, тя извика отбранително:
— Когато станеш мой съпруг, Девлин Джефрис, можеш да ми даваш каквито си искаш заповеди. Но докато бракът ни не стане факт, вместо само намерение, не очаквай от мен да се подчинявам на неоснователните ти нареждания.
— Аз имах основание, зверче и ти току-що доказа това, като прекъсна боя ни. Но добре ли чух? Наистина ли обеща да се подчиняваш на всичките ми заповеди, след като се оженим?
Мегън отвори уста, за да отрече, че е била способна на такава глупост, но рязко я затвори, когато осъзна с ужас, че може и наистина да го е казала.
— Не можеш да държиш някого отговорен за думите му, казани в момент на истерия — заяви тя.
Девлин изсумтя.
— Не съм съвсем съгласен.
Локлан вече беше избухнал в смях.
— В крайна сметка не мисля, че ти завиждам, Джефрис. Бих могъл да издържа на нейната проклетия седмица-две, но не повече. Дали не искаш да я разменим срещу коня ти?
— Къде отлетя твоята искреност, Макдуъл? — хапливо каза Мегън. — Конят не е негов, той е собственост на баща ми.
— Не ме е грижа кой е собственикът му, скъ…
— Ако още веднъж ме наречеш „скъпа“, ще те застрелям!
И понеже сега пистолетът й беше прицелен право в гърдите му, Локлан млъкна и за пръв път от много време насам престана да се усмихва. Но Девлин бавно се приближи до Мегън и взе оръжието от ръката й.
После каза тихо и сухо:
— Ако искаш да го застреляш, любима моя, трябва първо да свалиш предпазителя. — Той й показа как, сетне й върна пистолета с усмивка. — Сега вече можеш да го застреляш.
Тя се взря безмълвно в човека, за когото щеше да се омъжва и за момент се поколеба дали да не застреля него. Но не го направи. Вместо това го погледна обидено и хвърли пистолета в краката му; сетне се обърна и се отдалечи.
— Проклятие! — извика след нея Девлин. — Ти и без това не искаше да застреляш никого, Мегън.
— Не е там въпросът — извика в отговор Мегън. — Да пукна, ако още веднъж се опитам да те предпазя от беда!
Шотландците отново се смееха гръмогласно, този път и тримата. Тя се отправи към дърветата, обграждащи лагера, за да потърси Цезар. Защото имаше твърдото намерение ако успее да го открие, да си тръгне сама.
31
Съпротивата на Мегън трая точно две минути след като Девлин я вдигна на гърба на Цезар и сам се качи зад нея. После тя се облегна на гърдите му, отпусна се и след още няколко минути заспа дълбоко. Не му беше казала и дума. Ненавистта й към него бе повече от очебийна, също като червената й коса, но за Девлин това не беше нищо ново, не бе нещо, за което си струваше да се безпокои.
Предполагаше, че спасяването й от ръцете на разбойниците не се е оказало толкова романтично преживяване, колкото може би си го е представяла. Но тя трябваше да му бъде благодарна, че изобщо я откри, защото след залез слънце Девлин се бе измъчил до смърт, опитвайки се да не изпуска следите на шотландците в тъмнината. Това, че в крайна сметка успя да ги намери, си беше чист късмет. Добре че бяха решили да устроят лагера си в сравнително открита местност, благодарение на което бе видял отблясъка от огъня.
Девлин стисна челюст и трепна от болка. А може би той би трябвало да бъде благодарен на Мегън, задето бе прекратила боя. Това си беше чиста лудост от негова страна. Трябваше да я измъкне веднага от онова място, вместо да дири отплата за своето накърнено от отвличането й честолюбие. Но не, беше сметнал, че е способен да победи разбойника, независимо от размерите му. Макдуъл бързо-бързо го бе убедил в обратното. Проклетият шотландец сякаш имаше стоманена челюст.
А също и безумна наглост. Да стои и да се смее, когато срещу него е насочен пистолет! Ако не бях все още толкова ядосан от случилото се, мислеше си Девлин, вероятно щях да се възхитя на смелостта му.
Преди да си тръгне, Макдуъл дори бе имал дързостта да се пошегува с него.
— Разбирате ли се поне от време на време с девойчето, човече, или се карате непрекъснато?
Девлин беше свил рамене.
— Започвам да се убеждавам, че на нея просто й харесва да се кара. Ти не установи ли същото?
— Естествено, но въпросът е дали и на теб ти харесва?