На сутринта, в странноприемницата, той бе поискал две стаи и я бе изпратил до нейната с едно кратко „лека нощ“ и със съвет да заключи вратата. Но тогава Мегън все още беше твърде изтощена, за да сметне поведението му за странно. Странно ли? Не, Девлин я бе предупредил още от самото начало: формален брак.
А ти какво, да не би да си мислеше, че се шегува?
Да.
Хм, не го обвинявам. Ти не му даваш и миг покой.
Този човек не заслужава никакъв покой.
Тогава защо си толкова съкрушена, задето те отблъсква?
Не съм.
Си.
Кучка.
Ругаеш сама себе си?
Мегън се обърна и удари с юмрук по възглавницата.
32
Беше си легнала полуоблечена. Но след цялото вчерашно препускане останалите й дрехи бяха в не по-малко жалко състояние от онези, с които бе спала. Нямаше представа кога ще може да се преоблече. Дори не знаеше дали куфарът й не лежи все още в онази канавка заедно с файтона, дали кочияшът бе успял да избута колата обратно на пътя. Надяваше се да е така и да получи багажа си още днес.
Сега, когато вече беше напълно разбудена, Мегън най-сетне забеляза, че са й дали разкошна стая. По отношение на странноприемниците Шотландия определено превъзхождаше Англия — през последната седмица тя бе пренощувала в достатъчно английски странноприемници, за да може да го твърди със сигурност. Дали Девлин отново бе решил да пръска пари по повод на сватбата си — това все пак беше първата им брачна нощ, нищо че не я бяха прекарали заедно, — или просто в града нямаше друго място, където биха могли да отседнат? По-скоро второто. Но Мегън се запита, и то не за пръв път, откъде този човек разполагаше с толкова много пари за харчене.
В стаята имаше тоалетна масичка, отрупана с парфюми, кремове и с всичко необходимо на една жена, за да оправи прическата си. Но Мегън нямаше настроение за това. Още със събуждането си се беше разстроила при вида на окаяното състояние на дрехите си, а после, когато огледа стаята, настроението й се развали още повече. Скъпата мебелировка показваше, че това е изискана странноприемница, в която можеха да си позволят да отсядат само богати хора.
Тя излезе в дългия коридор и осъзна, че няма представа коя от всички затворени врати би я отвела при Девлин. Не можеше да тръгне и да чука наред, докато не го открие. Останалите гости със сигурност нямаше да погледнат на това с одобрение.
Принудена бе да потърси някой, който да я упъти, но още щом стигна до средата на изумително широкото стълбище, Мегън забави крачка, поразена от великолепието, което се разкриваше пред очите й. Това не можеше да е странноприемница. Сигурно беше хотел. Просто тази сутрин тя не бе обърнала внимание на размерите му, а и как би могла, след като цялата сграда беше потънала в пълен мрак, с изключение на една малка лампа, осветяваща едва-едва фоайето?
Колкото повече неща забелязваше, толкова объркването й нарастваше. Не, това не приличаше и на хотел; приличаше на фоайе на частен дом. Всъщност, съдържателят, който им отвори вратата, можеше спокойно да е иконом. Ами да, беше им отворил вратата! Девлин бе почукал, сега тя си спомняше съвсем ясно.
— Добър ден, Ваша светлост. Ще ми позволите ли да ви заведа до трапезарията?
Беше същият мъж, който ги бе посрещнал сутринта, само че сега бе напълно облечен и определено се държеше като иконом. Ваша светлост ли? Мегън изпъшка наум. Явно Девлин за втори път си беше послужил с онази чудовищна лъжа.
— Заведете ме при съпруга ми, ако обичайте — отвърна тя.
— Бихте ли ме последвала?
Мегън очакваше да се качат обратно по стълбите, но мъжът я поведе към една двукрила врата в дъното на фоайето. Оказа се, че тя води именно към трапезарията… към огромната трапезария! Вътре Мегън съзря Девлин, седнал да обядва в горния край на дълга маса и обслужван не от една, а от цели три облечени в униформи прислужници, които не откъсваха очи от него и едва ли не се биеха помежду си за това коя да угоди на желанията му.
Прониза я същото болезнено чувство, което бе изпитала, когато откри Девлин да се задява с Кора в сламата и това никак не й хареса. Тя постоя на вратата в очакване той да я забележи. Но Девлин упорито не я забелязваше и накрая Мегън не издържа.
— Вън! Всички до една! — извика тя, вперила поглед в прислужниците. — На масата вече има повече храна, отколкото този човек е способен да погълне, а и той знае как да се обслужва сам.