Трите момичета като че ли нямаха особено желание да се подчинят на някаква си непозната, особено пък толкова раздърпана и рошава, но един строг поглед от страна на иконома им беше достатъчен, за да побързат да се изнижат тихомълком през вратата.
— Какво ще желаете, Ваша светлост? — попита я икономът.
Проклетата титла отново я накара да трепне.
— Просто малко спокойствие, благодаря. — Когато той кимна, но не помръдна от мястото си, Мегън добави: — Ще седна сама.
Горкият човек изглеждаше толкова смаян от тази идея, че Девлин се изправи.
— Аз ще й помогна да седне, господин Миърс. Но вие можете да донесете още една чаша за нея.
— Много добре, Ваша светлост.
Мегън изчака икономът да излезе и повтори, че ще седне сама, след което се отправи към противоположния край на масата, за да изпълни намерението си.
Девлин се върна на мястото си.
— Май днес си станала от леглото със задника нагоре?
Тя благоволи да го удостои с лека, жлъчна усмивка.
— Имаш предвид онова великолепно, удобно легло, което вероятно е украсявало някой дворец? За същото легло ли говориш?
Девлин въздъхна.
— Добре, зверче, изплюй камъчето. Какво те разлюти този път?
Мегън реши да се спре само на последното му прегрешение.
— Пак си служиш с онази лъжа, нали?
Той отвори уста, сетне рязко я затвори и сви рамене.
— Стори ми се, че е много удобна.
Тя се намръщи и придърпа панерчето с препечени кифлички с масло към себе си. Можеше да се закълне, че Девлин не бе искал да каже точно това.
После попита небрежно, но с неприкрита злост:
— Не могат ли да те арестуват за това, че се представяш за дук?
— Струва ми се, че могат.
Мегън се намръщи още повече. Този проклетник, изглежда, окончателно се беше побъркал.
— Тогава защо упорито продължаваш да рискуваш?
Едната му вежда лекичко се повдигна.
— Да не би да възнамерявате да ме изобличите, Ваша светлост?
— Не ме наричай така! Да, би трябвало да те изоблича и ще си помисля дали да не го направя.
Девлин побутна един поднос с шунка и варени наденички към нея.
— Когато мислиш по въпроса — каза той, като продължи да се храни, — помисли и за това, че би изобличила и себе си, защото сега си моя съпруга и тези хора те смятат за моята дукеса.
За момент Мегън се взря в него със зяпнала уста, преди да процеди през зъби:
— Можеше ти да помислиш за това, преди да ме направиш неволна съучастница в своето престъпление.
— Да, можеше, но бях дяволски изморен, за да съм в състояние да мисля за каквото и да било друго, освен за това как да намеря къде да поспим. Единствената странноприемница, с която се е гордеел този град, е изгоряла до основи миналата седмица.
— О! — възкликна тя и заби поглед в трохите, които пръстите й нервно ронеха от кифлата. — В такъв случай, благодаря ти за удобното легло.
Девлин остави вилицата си и на свой ред я зяпна изумено. Мегън да бие отбой? И да му благодари за нещо?
— Достатъчно ли спа? — попита той.
— Да.
— Да не би тогава да имаш температура?
Мегън вдигна очи и лекичко се изчерви.
— Не е смешно. Ти ме изкарваш същинско чудовище.
— Не, само сприхава драка с магарешки инат и, да не забравяме, проклето зверче.
Тя го изгледа свирепо.
— И ти не си съвсем безупре… — Но се наложи да млъкне, защото в този момент икономът се върна с чаша в ръка. Докато господин Миърс й наливаше кафе и й предлагаше сметана и захар, които Мегън отказа, пръстите й нервно барабаняха по масата. Но в мига, в който вратата отново се затвори, тя заяви: — Започвам да си мисля, че ти си по-голям негодник и от негодника, за когото се представяш, Девлин Джефрис.
— Мили боже, тогава значи съм безнадежден случай — възкликна той.
И на това отгоре й се усмихваше. Мегън усети, че гневът й се усилва с всеки изминал миг.
— Не можеш ли да останеш сериозен поне за две секунди?
— Ще остана, ако и ти го направиш.
Не, днес този човек определено бе непоносим. Тя понечи да стане от масата и да си излезе, но любопитството я задържа.
— Чия е тази къща, все пак?
— Принадлежи на някоя си Маргарет Макгрегър, англичанка и потомствена графиня.
— И живее в Шотландия?
— На младини се е омъжила за шотландец. След смъртта му предпочела да остане тук.
Чифт тъмносини очи се присвиха подозрително.
— Клюкарствал си с прислугата, нали?
— Прислугата не клюкарства с дукове — отвърна Девлин, имитирайки безупречно тона на надменен благородник, но после се ухили: — От друга страна обаче, свещениците най-охотно разправят клюки на всеки, който е готов да ги слуша, а онзи, който ни ожени, случайно спомена за лейди Макгрегър и за това, че докато построят наново странноприемницата, добрата жена приютявала пътниците, отбили се в града.