Но не в най-хубавите си стаи, помисли си Мегън, и то с рояк прислужници, които да се грижат за тях. Освен, разбира се, ако пътниците не твърдяха, че са дук и дукеса Ротстън.
— Не си ли спомняш? — попита Девлин.
Това беше друга болна тема, която бе по-добре да оставят настрана, но Мегън нямаше подобно намерение.
— Не, не си спомням — сърдито каза тя. — За пръв и последен път в живота си се омъжвам, а единственото, което е останало в паметта ми от това съдбовно събитие, са смътни спомени за някаква церемония в полутъмна църква. Когато ми мине ядът, сигурно ще се разплача.
— За пръв и последен път ли каза, Мегън?
Мегън беше прекалено възбудена, за да долови нежността в тона му.
— Аристократите не се развеждат, Девлин Джефрис — информира го тя високомерно. — Ако си се надявал, че по-късно ще можеш да получиш развод, забрави. Няма да се отървеш от мен, докато смъртта не ни раздели, а аз не възнамерявам да умирам и да те оставям да си живееш живота.
Той се засмя.
— Мили боже, идеите, които ти хрумват понякога, направо ме изненадват. За твое сведение, в моето семейство разводът също не се приема за допустим, макар че не знам как една жена, която току-що се е омъжила, изобщо може да мисли за…
— Аз не се чувствам омъжена — прекъсна го Мегън с тих, огорчен глас.
Девлин застина неподвижно, без да смее дори да я погледне. Свел очи към чинията си, той попита предпазливо:
— Искаш ли да се чувстваш омъжена?
Мегън вдигна рязко глава, но видя в позата му единствено безразличие. Какво друго бе очаквала? Беше казал, че когато са правили любов, е останал също толкова неудовлетворен, колкото и тя. Едва ли това бяха думи на мъж, който копнее да дойде в леглото й, нищо че вече имаше пълното право да го стори. Но ако той очакваше, че ще го моли за това, след като я бе отблъснал — толкова жестоко… хм, можеше да си изгние от чакане.
— Не — заяви тя. — Откъде ти хрумна подобно нещо? Вилицата му издрънча в чинията и Девлин рязко стана.
— Глупав въпрос, нали? — каза той, като се отправи към вратата.
— Чакай малко! Тръгваме ли си?
— Да — отвърна Девлин без дори да я погледне.
33
Мегън припряно сви една салфетка, за да прибере в нея храната, което не бе успяла да изяде. Проклетник! Какво му стана изведнъж? Възможно ли бе да е искал да му отговори с „да“? След като я беше отблъснал? Едва ли. А и тя нямаше да рискува да бъде отблъсната още веднъж. Ако я желаеше, трябваше сам да й го каже.
Лицето й се покри с гъста червенина, когато в трапезарията влезе икономът с кошница, пълна с храна за из път. Но като всеки добър слуга, той се престори, че не е забелязал нищо.
— Приятно пътуване, Ваша светлост.
Мегън се изчерви още по-силно. Настина започваше да ненавижда тази титла, за която някога толкова бе копняла.
Тя небрежно пъхна задигнатата храна в кошницата, сякаш това бе нещо съвсем нормално, и се отправи към фоайето, където я чакаше Девлин. Както обикновено, той беше подходящ обект, върху когото можеше да излее раздразнението си, породено този път от смущение.
— Значи ще ме принудиш да си тръгна без дори да ми дадеш възможност да благодаря на нашата любезна домакиня? — попита Мегън.
— Лейди Маргарет гостува при приятели в Единбург и се очаква да се върне не по-рано от утре следобед — отговори Девлин с доста рязък тон. — Наистина ли искаше да я изчакаме?
— И да се изложим на опасността да ни разобличи в случай, че познава истинския дук? — изсъска тя шепнешком, защото икономът все още беше тук, макар да се бе отместил до входната врата. — Разбира се, че не. Можеш да изпратиш да доведат Цезар.
— Вече го направих. Дори ти осигурих и карета.
— Намерил си карета под наем?
— Взех назаем една от каретите на лейди Маргарет.
Мегън изпъшка.
— Ето пак! — Сетне добави решително: — Категорично ти забранявам да злоупотребяваш с добротата на тази жена.
Девлид сведе поглед към нея с надменно изражение, с каквото би се гордял всеки дук.
— Би ли ми казала как по-точно злоупотребявам с нея?
Тя се наведе към него, за да прошепне:
— Тя ще си помисли, че каретата е била заета от… знаеш от кого, и няма да има нищо против, дори ще бъде щастлива, че е помогнала на толкова важна особа; а в действителност няма нищо такова.
— Защо тогава да й отнемам удоволствието, след като нея така и така я няма и следователно дори няма да има нужда от каретата?