Това беше доста добър аргумент, макар и напълно егоистичен.
— И все пак не е редно — упорито каза Мегън.
— Тогава остави го да тежи на моята съвест, скъпа, и бъди благодарна, че няма да ти се наложи да яздиш Цезар с тази тежка кошница в скута си.
Още един чудесен аргумент, за който изобщо не се бе сетила. Тя замълча, макар че се погрижи изражението й да му покаже достатъчно красноречиво, че продължава да не е съгласна.
Измина около минута, но тъй като каретата и конят още ги нямаше, Мегън остави кошницата на земята и забеляза:
— За пръв път споменаваш семейството си.
Девлин я погледна стреснато, но тя се беше обърнала настрана и не видя това.
— Кога съм споменавал семейството си?
— В трапезарията, във връзка с разводите. Не може да си забравил толкова бързо.
Той си отдъхна с облекчение.
— Е, и?
— Значи имаш семейство? Братя, сестри, други роднини?
Не изглеждаше особено заинтересувана, но Девлин вече я познаваше достатъчно добре и знаеше, че любопитството й е по-голямо от това на нормалните хора. Тъкмо то ги бе тласнало, макар и косвено, към този брак. След като веднъж се бе събудило, тя щеше да намери хиляди начини да получи отговор на въпроса си, дори ако Девлин се опиташе да го избегне.
Ако бях го проумял по-рано, със сигурност щях да открия начин да се възползвам от нейното любопитство, каза си той. Да, определено трябваше да помисли върху това. Сега обаче бе по-добре да й отговори.
— Една баба, една пралеля и безброй далечни братовчеди.
— Никакви по-близки роднини?
— От известно време насам — не.
— Откъде е семейството ти? — беше следващият й въпрос.
— От Кент.
— Някъде близо до Шеринг Крос ли?
— Съвсем близо — сухо каза Девлин.
— Предполагам, че това е помогнало да те вземат на работа в конюшнята на дука?
— Би могло да се каже. Откъде този внезапен интерес към моето минало?
— Би трябвало да знам някои неща, след като вече сме женени, не мислиш ли?
— Не мисля. Жената няма нужда да знае всичко за своя съпруг. Нито пък трябва да го знае.
Мегън зяпна.
— Кой казва това? — възкликна тя, като едва не се задави от възмущение. — Мъжете?
Той вдигна рамене.
— Предполагам.
— И ти си съгласен с тази глупост?
Беше му изключително трудно да остане сериозен при вида на слисаната й физиономия.
— Аз също съм мъж. Или поне така ми се стори последния път, когато се погледнах в огледалото.
Очите й се присвиха подозрително.
— На подбив ли ме вземаш, Девлин?
— Значи най-после забеляза?
Сега беше ред на Девлин да се слиса, защото Мегън го дари с ослепителна усмивка — онази, която разкриваше двете й трапчинки и го караше да закопнее да я сграбчи и да я целуне.
— Тогава всичко е наред — каза тя. — Нямам нищо против да ме вземат на подбив. — И понеже той беше онемял от изумление, Мегън продължи: — И тъй, до къде бяхме стигнали? А, да, до твоето обвито в мъгла минало.
— Не — възпротиви се Девлин, след като си възвърна способността да говори. — Вече щяхме да се прехвърлим на твоето. Нали не смяташе, че този обмен на информация ще остане едностранен?
— Но моят живот изобщо не е интересен — запротестира тя, но после въздъхна примирено: — Ох, добре, какво искаш да знаеш?
— В момента нищо.
Мегън отново присви очи.
— Струва ми се, че съм на път да придобия нов навик — да крещя истерично. Да не кажеш после, че не съм те предупредила, проклетнико?
Девлин избухна в смях. Мегън отвори уста, за да изпробва новия си навик. Но в същия миг господин Миърс разтвори входната врата — каретата беше пристигнала. Когато излязоха навън обаче, видяха, че това не е тяхната карета. От купето й слезе възрастна дама, подкрепяна от двама слуги, които тя побърза да отпрати веднага щом стъпи здраво на земята. И тогава жената видя Девлин и очите й — два бледи тюркоаза — се разшириха.
— Не мога да повярвам — промълви тя, сякаш на себе си. — След толкова години… Какво, по дяволите, търсиш тук, Девлин? Само преди няколко дни получих писмо от баба ти, но в него никъде не се споменаваше, че ще идваш.
— Да, защото тя не знае. Не съм дошъл на гости. Дойдох да се оженя и току-що го направих. И трябва само да погледнеш невестата ми, за да разбереш защо бързах толкова. Тя планираше дебют в Лондон в началото на сезона. А аз нямах желание да позволя на останалата част от висшето общество да я вижда, преди да съм се погрижил да я направя своя съпруга.
— Колко романтично от твоя страна, Дев — възкликна Маргарет. — И колко нетипично за характера ти.
Абсурдното обяснение на Девлин, предназначено да отхвърли всички възможни подозрения относно действителната причина за прибързания им брак, накара Мегън да се изчерви сконфузено. При това от отговора на симпатичната възрастна дама бе очевидно, че му е повярвала и Мегън се изчерви още по-силно. Но най-лошото от всичко бе, че графинята явно бе полусляпа, защото наистина беше взела Девлин за някого, когото познаваше. Какво странно съвпадение, че този неин познат също се казваше Девлин. Но дали бе съвпадение? Възможно ли бе лейди Макгрегър действително да познава от някъде самия Девлин?