Девлин спеше на отсрещната седалка — или поне се преструваше, че спи. Беше прекарал почти цялото пътуване в дрямка, но Мегън предполагаше, че просто иска да избегне сърдития й поглед. Той й бе обяснил накратко защо е бил принуден да се прави на коняр, но имената „Фреди“ и „Сабрина“ не й говореха нищо и тя така и не остана с впечатлението, че това е било крайно наложително.
Но се бе досетила за друго.
— Ти си казал на баща ми, че си дук, нали? Затова татко беше толкова щастлив, че ще се омъжа за теб, нали?
— Да, казах му, но само за да ускоря нещата.
— Но на мен не можа да кажеш?
— Ти беше толкова искрено разярена, задето трябва да се омъжиш за коняр. Защо да ти развалям удоволствието?
Отговори като този бяха свели разговорите им по време на пътуването до минимум, но Мегън не бе свикнала да таи лошото настроение в себе си, а вече го бе правила достатъчно дълго време. Тя се наведе напред, за да събуди Девлин. Но се поколеба.
Недей. Виж си настроението. Нима искаш пак да започнете да се карате и то точно сега, когато след броени минути ще бъдете наобиколени от цялата му прислуга?
Хм, сигурно няма да им направим много добро впечатление, нали?
Определено. Достатъчно е, че окайваш Девлин, задето се ожени за теб; остави поне слугите му да се зарадват на новината… преди да са те опознали.
Днес си просто отвратителна. А той наистина е достоен за окайване. Аз му съсипах живота.
Ами собствения ти живот? Той е не по-малко съсипан.
Но вината беше моя…
А-ха. Време беше да си го припомниш.
Не съм го забравяла нито за миг. Но преди ставаше въпрос само за живота на Девлин, а в него нямаше какво толкова да се съсипва. Напротив, имаше всички шансове да се подобри, въпреки че самият той не бе на същото мнение. Но сега се оказа, че съм разбила живота на един дук, а това е вече съвсем друго. Нищо чудно, че ме мрази.
Виж, не е ли по-добре да потърсиш и добрите страни на цялата тази бъркотия, вместо упорито да се ровиш в мрачните?
Напразно бих търсила. Няма никакви добри страни.
Ами това, че получи тъкмо онова, което искаше още от самото начало — дук?
Първоначалният план включваше и една малка подробност: той да ме обича.
Добре, това го зачеркваме. Ами фактът, че ще живееш в Шеринг Крос?
Вече не искам да живея в него.
Лъжкиня. Ти си влюбена в това имение.
То е един проклет мавзолей, както правилно изтъкна Тифани.
Но е по-добро от конюшня.
Виж, тук си права.
Гласът на Девлин прекъсна мислите й.
— Ужасно си мълчалива — каза той меко. — Да не би да си притеснена?
Тя му хвърли бърз поглед и веднага се извърна отново към прозореца.
— Колко удобно — да се събудиш точно когато пристигаме.
— Какво мога да отговоря на това? Имам чудесен биологичен часовник.
Мегън изсумтя.
— Не, не съм притеснена. Нито пък съм мълчалива. Забравяш, че обичам да разговарям със себе си.
— Права си, бях забравил. Човек, който разговаря със себе си, никога не страда от липса на приятна компания, нали? Трябва някой път да ми позволиш да послушам поне един от тези разговори. Сигурно са много интересни.
Тя долови присмеха в тона му, но реши, че той е за предпочитане пред гнева, който бе предизвикало предишното споменаване на тази тема.
— Предполагам, че наистина биха ти се сторили интересни, защото обикновено се отнасят до теб. Но се боя, че трябва да се откажеш от идеята да ги подслушаш. Моите разговори са тайни… и безмълвни.
— Искаш да кажеш, че не разговаряш със себе си на висок глас?
— Разбира се.
Девлин се намръщи.
— Не бях останал с такова впечатление, Мегън.
Мегън сви рамене. Едва сега си спомни как го бе накарала да смята, че може да е малко луда, за да му даде оправдание да отмени сватбата — и как той беше побеснял.
— Не съм виновна, че разбираш погрешно онова, което ти казвам.
— Нима?
Файтонът спря и спаси Мегън от необходимостта да отговаря на този изобличителен въпрос. Обикновено Девлин отваряше вратата, но сега не успя да изпревари ратаите, които се спуснаха към тях като ято пъстри птици. Когато се разбра, че това не е обикновен гостенин, а самият дук, откъм къщата започнаха да се изсипват нови и нови слуги и преди още Мегън да успее да се добере до имението, ушите й бяха пропищяли от титлата, която се бе надявала да не чуе вече никога през живота си. Но това бе нищо в сравнение с гълчавата, която ги посрещна веднага щом прекрачиха прага на гигантското фоайе на къщата. Очевидно в цялото имение не бе останал нито един слуга, който да не е зарязал работата си, за да поздрави своя господар с добре дошъл. По едно време Девлин все пак успя да надвика тълпата, за да представи съпругата си и „Ваша светлост“ — ите избухнаха с нова сила.