Първоначално Девлин реши, че тъкмо ледената вода я е отказала от намерението да се хвърли в езерото, но веднага осъзна колко нелепо е било от негова страна да се страхува, че Мегън може да стори подобно нещо. Не бе в стила й да си изкарва лошото настроение на самата себе си. Беше достатъчно разглезена, за да предпочита противниците й да страдат заедно с нея. Не, може би тук не ставаше въпрос за разглезеност. Човешко бе да искаш да си върнеш за нанесеното оскърбление. Самият Девлин напоследък доста често се хващаше, че прави тъкмо това. Само дето нямаше и половината от нейната дарба.
Той се приближи предпазливо. Мегън го чу и трепна, но не се обърна да види кой нарушава усамотението й. Дали още плачеше? Божичко, надявам се, че не, помисли си Девлин. Хиляди пъти предпочиташе сприхавите й избухвания пред сълзите й, защото, както повечето мъже, се превръщаше в кръгъл идиот при вида на разплакана жена.
Затова реши, че е по-безопасно да я раздразни, да предизвика гнева й.
— Заболя те кракът, нали?
Но тихичкото „да“, което получи в отговор, го накара да изпъшка на себе си. Той коленичи на меката трева зад гърба й и протегна ръце да я притегли в прегръдките си, но се спря, когато си даде сметка, че Мегън може да падне във водата, опитвайки се да се дръпне от него.
— Съжалявам, Мегън.
— За какво?
— Задето си сложих крака на пътя на твоя.
Тя мълчаливо обу отново чорапа и обувката си, но накрая все пак отговори, и то с обнадеждаващо сърдит тон:
— Никога няма да ти простя.
— За необмислените ми думи ли?
— Не за това.
— Задето бях толкова изненадан от безупречното ти поведение?
— Може би за това.
Девлин прикри облекчената си усмивка, въпреки че Мегън и без това не можеше да я види.
— Между другото, ти наистина се справи прекрасно и никой не те обвинява за това, че… че си удари крака. Всички упреци се стовариха върху мен, както и трябваше. Икономът ми дори ме увери, че никога не съм се държал толкова глупаво.
— Не съм съгласна. Мога да си спомня още хиляди други пъти, когато…
— За днес свърших с извиненията, зверче.
При тези думи тя се изправи толкова рязко, че задникът й се удари в брадичката му. Мегън се извърна с едно стреснато „О!“, но веднага след това добави с тон, в който Девлин вече можеше да се закълне, че се долавяше по-развеселена нотка:
— Не смяташ ли, че е доста смело от твоя страна да се приближиш толкова много до мен?
— Съвсем не. Студената вода е подходяща не само за охлаждане на похотливи желания. Тя охлажда и гнева.
Сега вече тя наистина успя да го изненада, като се засмя.
— Ти не би ме хвърлил вътре.
— Вероятно не бих. Шлейфът на роклята ти е толкова тежък, че сигурно щеше да се наложи да скоча да те спасявам от удавяне, а аз нямам подобни намерения, защото мога да те уверя, че моето езеро е много по-студено от онази твоя локва.
— Изобщо не си спомнях, че имаш езеро.
— Едва ли си успяла да разгледаш цялото имение, като се има предвид, че несъмнено не си се откъснала от конюшнята.
Мегън долови мрачната нотка в гласа му, но реши да не й обръща внимание.
— Напротив, всъщност разгледах почти цялата къща. Една от твоите прислужници очевидно искаше да впечатли двете ни с Тифани, защото ни разведе навсякъде. Показа ни дори личния ти апартамент… е, всъщност ни позволи само да надникнем вътре.
— И остана ли впечатлена?
— О, да. Защо според теб исках да се омъжа за дук Ротстън?
Подигравателният й тон го жегна дълбоко. Трябваше да се досети, че тя няма да остави чудовищната му постъпка от преди малко неотмъстена, че ще си го върне тъпкано, по един или по друг начин. Ето че бе улучила най-болезненото място.
— Доколкото си спомням, ти каза, че било заради конюшните ми — отвърна той с престорена небрежност.
— Да, и за това — каза Мегън с усмивка и се отдалечи, без изобщо да предполага колко го е наранила.
Девлин не се и опита да я последва, защото се опасяваше от нещата, които би могъл да каже или направи в гнева си. Вместо това остана на брега и прекара доста дълго време, потънал в мрачни мисли за нещастието, което го бе сполетяло. И нито за миг не му хрумна, че Мегън може просто да се е шегувала. Темата бе прекалено болезнена за него и той, естествено, приемаше, че тя също би трябвало да знае това.
— Чух, че при пристигането ви си се държал като пълно магаре — каза без предисловия вдовстващата дукеса Ротстън, когато влезе в кабинета на Девлин без дори да почука. — Съжалявам, че съм го пропуснала, но… Божичко, Девлин, какво си направил със себе си? Изглеждаш отвратително. Веднага трябва да кажеш на камериера си да подстриже тази коса.