Девлин се облегна назад на стола зад бюрото си и небрежно уви около пръста си един дълъг кичур.
— Не ти ли харесва? Ето това се случва на хората, които водят тих селски живот. Искаш ли да чуеш какво друго може да им се случи?
— Правилно ли оставам с впечатлението, че ми се сърдиш за нещо, скъпо момче?
— Напълно е възможно.
— Много добре, така да бъде. — Тя седна срещу него, очевидно готова да понесе недоволството му. — Кажи ми какви други неща могат да им се случат.
— Човек може да се побърка.
— Това не ми беше дошло на ума, но предполагам, че е възможно. Какво друго?
— Човек може да се ожени.
— Значи Джон не се е занасял с мен? Наистина си се прибрал с невеста?
— Има доста начини, по които бих я нарекъл, но „невеста“ със сигурност не е един от тях.
Лусинда Сейнт Джеймз вдигна сребристобелите си вежди.
— Нима вече ти създава грижи?
Девлин изсумтя.
— Вече? Никога не ми е създавала нищо друго.
— Струва ми се, че предпочитам сама да си съставя мнение за момичето, след като ти си в такова кисело настроение. Къде е тя?
Той сви рамене.
— Не знам, но мога да предположа, че ще я намериш в конюшнята.
Веждите на Дъчи се вдигнаха още по-учудено, защото вече минаваше десет вечерта.
— Толкова късно?
— Часът, бил той дневен или нощен, няма никакво значение, когато тя иска да е в конюшнята.
Тя понечи да каже нещо, но промени намерението си.
— Няма да те закачам на тази тема.
— Изобщо не те обвинявам — сухо отвърна Девлин.
— Много добре, достатъчно дълго ме държа в напрежение. Коя е тя?
— Дъщерята на ескуайър Пенъурти.
— Дявол да ме вземе! — възкликна Дъчи с усмивка, която потвърди подозренията му.
— Би трябвало да те вземе. Как, за бога, хрумна на болния ти мозък, че ще харесам тази червенокоска?
— Как, за бога, бих могла да знам, че ще стане така? — отговори тя съвсем невинно.
— Но си се надявала.
— Предполагам.
— Можеш ли да ми кажеш защо?
— Аз се запознах с нея преди няколко години…
— За мое най-голямо съжаление.
Скръбното изражение, с която я бе прекъснал, я накара да го изгледа недоволно.
— Тогава знаеш, че баща й я доведе тук, за да й избере една от нашите кобили.
— И познай как е кръстила въпросната кобила.
— Не се съмнявам, че с някакво глупаво име. В края на краищата, тогава тя беше дете.
— Да, самият аз винаги съм намирал това име за дяволски глупаво и тъкмо затова никога не го използвам. — Веждите й подскочиха смаяно нагоре.
— Да не искаш да кажеш… Не и Амброуз?!
— Сър Амброуз, ако трябва да бъда точен — отвърна той, при което баба му избухна в смях. — Не мога да разбера кое му е толкова смешното.
— Предполагам, че не можеш, скъпо момче. Ти си също толкова задръстен, колкото беше и дядо ти на седемдесет. Това се получава, когато човек работи прекалено много и не отделя достатъчно време за нищо друго — нещо, от което се опитвам да те отуча. Проблемът ти е там, че твърде дълго беше под неговото крило. Но трябва да ти кажа, че той не беше такъв, когато се омъжих за него и че ти си прекалено млад, за да приличаш на него.
— Не намирам, че съм задръстен. Мегън също не ме намира за такъв, ако искаш да знаеш.
— Радвам се да го чуя. Това е едната от причините, заради които „съм се надявала“. Момичето е дяволски впечатляващо — поне на мен ми направи много силно впечатление. Оказа се, че през последните години доста често ми се случваше да мисля за нея.
— Какво толкова е успяла да стори малката хубостница? Да не би да е подпалила мебелите с избухливия си нрав?
Дъчи се засмя.
— Не забелязах да има избухлив нрав. Затова пък забелязах, че се отличава с много одухотвореност и с неустоим чар. Беше прекрасно девойче, с прямота и чистосърдечие, които бяха много забавни. Освен това още тогава бе повече от очевадно, че ще се превърне в голяма красавица. Така ли е наистина?
— Несравнима — намусено отговори Девлин.
— Тогава какво толкова е станало? Аз самата не виждам нищо лошо в това, че те изпратих там, където можеше да се запознаеш с нея и евентуално да бъдеш запленен от чара й.
— Никак не ти отива да се правиш на Купидон, Дъчи — каза той горчиво. — Срещнала си се с Мегън Пенуърти само веднъж, при това преди шест години, когато тя е била все още малко момиченце, и тази среща ти е била напълно достатъчна, за да решиш да хвърлиш единствения си внук в устата на вълка. Много съм разочарован от теб.
— Това вече го разбрах. Вълк ли каза, Девлин?