— Добре, нека бъде змия.
— Доколкото схващам, с тези недомлъвки се опитваш да ми кажеш, че тя не е момичето, за която я смятах.
— Не, не, напротив. Сигурен съм, че въпросното момиче все още е тук и че много хора ще го виждат достатъчно често. Просто аз няма да съм един от тях.
Лусинда въздъхна раздразнено.
— Бъди така добър да си припомниш, че не аз създадох необходимостта да изчезнеш за известно време. Аз просто се възползвах от това. Не можеш да отречеш, че прекара почти целия си живот на възрастен човек в очакване да се ожениш за Мариан, така че, съвсем естествено, не си се и опитвал да си намериш подходяща съпруга. Но планираната сватба не се състоя и би трябвало веднага след това да започнеш да си търсиш нова годеница. А ти направи ли го? Не. Беше прекалено привикнал към ергенския си живот и прекалено погълнат от работата си, макар прекрасно да знаеш, че си длъжен да се ожениш и да дариш наследник на рода Ротстън.
— Защо ли това ми звучи толкова познато? — сухо попита Девлин.
— Защото аз пък съм длъжна да ти го напомням непрекъснато и ако не друго, поне се грижа да изпълнявам задълженията си.
— Нима аз не се погрижих да изпълня своето?
Търпението й се изчерпа.
— Единственото, което се грижиш да направиш, е да ми скъсаш нервите. Щом като момичето не ти харесва, защо си се оженил за него?
— Кой казва, че не ми харесва? Не, всъщност в момента наистина не ми харесва, но какво значение има, по дяволите? Това определено не ми пречи да я искам в леглото си всеки път, когато е край мен, а и когато не е толкова наблизо… проклятие, по всяко време, ако трябва да бъда съвсем точен!
— Ще се престоря, че това, последното, не съм го чула.
— Моля за извинение.
— И има защо — тросна се тя възмутено. — Добре, ще ми кажеш ли, преди да съм се ядосала окончателно, какъв точно е проблемът?
— Тя не ме обича.
37
— Той не ме обича.
Лусинда Сейнт Джеймз се облегна в креслото, смаяна, че чува в отговор на въпроса си тези тъй познати думи. Беше очаквала нещо съвсем друго — може би проява на избухливия нрав, за който бе споменал Девлин, или пък на високомерно безразличие — защото девойчето бе надминало всичките й очаквания по отношение на красотата. Но със сигурност не бе очаквала Мегън да й отговори със същите думи и със същото униние, с което й бе отговорил внукът й.
Рано тази сутрин новата дукеса Ротстън я бе посрещнала във всекидневната — огромна зала, в която Девлин обикновено провеждаше по-маловажните си срещи. От двете й страни се намираха собственият му апартамент и апартаментът на съпругата му. Но разстоянието, което разделяше двамата, явно бе много по-голямо от дългата десет метра зала.
Първоначално Мегън се държеше резервирано, което бе напълно разбираемо. Но когато се отдадоха на спомени за първата си среща, тя се поотпусна и позволи на Лусинда да долови приликата й с онова одухотворено момиченце, което възрастната жена си спомняше отпреди шест години. Но Лусинда долови и подтиснатостта, която Мегън се опитваше да прикрие, и тъкмо заради това й зададе въпроса, който бе задала снощи на Девлин. С абсолютно същия резултат.
Ситуацията изискваше да се пипа внимателно — тези сърдечни работи бяха толкова дяволски деликатни. Затова Лусинда попита предпазливо:
— Какво те кара да мислиш така?
— Ако един мъж обича една жена, би й го казал, нали? — отвърна Мегън.
— Би трябвало да й го каже, да.
— Е, а Девлин ми каза, че съм провалила живота му. Виждате ли, той не искаше да се ожени за мен. Положи огромни усилия, за да ме откаже от тази идея.
— Да те откаже? — възкликна възрастната дукеса. — Значи идеята да се омъжиш за него е била твоя?
— За дука, не за него.
— Но, скъпа, той е дук.
— Сега вече знам, но когато се омъжих за него, не знаех.
— Тогава за кого си смятала, че се омъжваш?
— За един коняр. Не знаете ли, че той се преструваше на такъв?
— Предполагаше се да се преструва на прост ратай в конюшнята, но все едно. Добре, не остана ли поне мъничко доволна, че в крайна сметка си съпруга на дук, вместо на коняр?
— Доволна? — възкликна Мегън. — Той ме измами. Останах разярена, мътните да го… О, простете ми, Ваша светлост!
— Скъпа моя, сега сме роднини. Надявам се, че ще ме наричаш Дъчи и че няма да се притесняваш да споделяш мислите си с мен, били те добри или лоши. — Тя се приведе напред и прошепна: — Самата аз от време на време казвам по някоя и друга ругатня. Не пред публика, разбира се, нито пък когато оня мой загубен внук може да ме чуе. Той си въобразява, че съм безгрешна, както и трябва, впрочем. Но не бих могла да го смъмря за това, че псува, ако знаеше, че и аз го правя, нали?