— И аз му казах същото. Естествено, още не бях виждала дука, така че всъщност защитавах човек, когото не познавах. Е, тогава Девлин реши да ми докаже, че е бил прав. Появи се на един бал с маски, на който присъствах и аз, само че като себе си, тоест — като дука, и ми предложи да му стана любовница.
— Невъзможно!
— Възможно е.
— Но това е толкова нетипично за него.
— Боя се, че не мога да се съглася. Това беше само едно от многото оскърбления, които ми е нанесъл този човек. Както и да е, впоследствие той има наглостта да се направи на изненадан, когато се върнах и му казах — на коняря, имам предвид, — че се надявам никога повече да не видя дука.
Лусинда се облегна назад едва ли не онемяла.
— И как, ако смея да попитам, вие двамата изобщо успяхте да стигнете до олтара при цялата тази бъркотия?
— Вината затова е изцяло моя, въпреки че никога не бих си го признала пред него. Истината е, че аз несъзнателно и неволно предизвиках собственото си прелъстяване. За всичко е виновно проклетото ми любопитство. Пък и всичко беше толкова хубаво, докато се целувахме, че не ме беше грижа какво ще стане по-нататък. Него също не го е било грижа. Той сам ми го каза. Всъщност, каза, че е останал дяволски разочарован и че бракът ни ще бъде чисто формален.
Тези думи помогнаха Лусинда бързо да преодолее смущението си от неудобната тема.
— Как не! — възкликна тя сърдито. — Той не може да го направи. Той е длъжен да осигури следващия дук. А не би могъл да го направи, ако не…, хм, ако не.
— В действителност може, ако детето, което нося, се окаже момче. Нима не ви е казал, че съм бременна и че тъкмо заради това бяхме принудени да се оженим?
— Не, проклетникът очевидно е забравил да ми спомене за тази дреболия.
38
Мегън посети конюшнята чак след два дни и с изненада откри, че по нареждане на Девлин Сър Амброуз е бил докаран в Шеринг Крос. Зарадва се да види отново своята кобила, но още повече се зарадва на възможността да потърси Девлин, за да му благодари за проявената загриженост. Знаеше, че поначало не би трябвало да се нуждае от повод, за да заговори съпруга си, но в действителност се нуждаеше.
Откакто бяха пристигнали, Мегън почти не го бе виждала, камо ли да разговаря с него. Вярно, че предишната вечер вечеряха в трапезарията сами — Дъчи подозрително отсъстваше, — но когато двама души се хранят в противоположните краища на маса, дълга повече от шест метра, това изобщо не ги подтиква да завържат разговор.
Тя бе отбелязала мълчаливо промяната у него — елегантното му облекло, изправената стойка, безупречните движения. Сега Девлин беше същински дук — е, всъщност, не съвсем. Все още не бе отрязал косата си. Тази сутрин на закуска Дъчи се беше оплакала, че я е оставил дълга само за да я дразни. Но Мегън реши, че не се е подстригал заради нея — за да й напомня, че тъкмо той е мъжът, за когото се е омъжила. Сякаш можеше да забрави!
Снощи, преди всеки от двамата да се отправи към собствената си спалня, тя му отправи една-единствена забележка и то не за друго, а защото двата часа, прекарани в пълно мълчание на онази дълга маса, я бяха изнервили, а Мегън все още не смееше да се кара с новия Девлин.
— Сега ми е напълно ясно защо беше толкова неубедителен в ролята си на коняр. Следващия път, когато решиш да се правиш на член на работническата класа, по-добре остави белите си ризи у дома, заедно с арогантността си.
Сетне си легна, обзета от съжаление заради жлъчните си думи, които дори не бяха предизвикали отговор от негова страна, с изключение на едно снизходително повдигане на веждите, несъмнено целящо да я ядоса. Не, едва ли. Може би баба му беше права. Мегън й бе доверила, че онзи Девлин, когото познава, е свадлив, начумерен и непочтителен, но в отговор бе научила, че това просто не е бил Девлин Сейнт Джеймз, че поведението му трябва да е било част от ролята на коняря.
Искрено се надяваше да не е така, защото благовъзпитаният, строг Девлин, с когото бе вечеряла снощи, беше истинска досада. И бе твърдо решена да се опита да се погоди с него и да престане да го кара да се чувства толкова зле, колкото се чувстваше самата тя. Затова беше много доволна, че е намерила извинение, за да го заговори. Щеше да се държи мило. Щеше да му протегне маслинената клонка. Той бе неин съпруг, за добро или за лошо. А от лошото на Мегън вече й беше дошло до гуша.
Тя влезе в къщата през един от страничните входове и едва не се загуби сред лабиринта от коридори, но в крайна сметка стигна до централната част на имението, където се намираше кабинетът на Девлин. Но докато се приближаваше към него, дочу гневен глас, който й беше смътно познат: