Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка
На Найл, Лилияна, Ема и Лука Кийс
ЧАСТ ПЪРВА
ДЖЕМА
Глава 1
До: Susan_inseattle@yahoo.com
От: Gemma343@hotmail.com
Относно: Таткото беглец
Сюзан, искаше новини. Ето ти новини. Обаче може и да съжалиш, че си попитала. Баща ми изглежда напусна мама. Не зная доколко е сериозно. Още новини по-късно.
Когато получих съобщението, помислих, че е умрял. По две причини. Първо: ходих на прекалено много погребения в последно време — приятели на родителите ми и още по-лошо — родители на приятелите ми. Второ: мама ми се бе обадила по мобилния телефон. Правеше го за първи път, защото упорито твърдеше, че на мобилен може да звъниш само от мобилен. Затова, когато долепих апаратчето до ухото си и я чух да хълца: „Той си отиде“, кой може да ме вини за заключението, че татко е хвърлил топа и сме останали само ние двете.
— Току-що си стегна багажа и си тръгна.
— Какво си стегна…?
В миг осъзнах, че татко може всъщност да не е мъртъв.
— Ела си вкъщи — помоли ме тя.
— Добре…
Но аз бях на работа. И то не в офис, а в балната зала на хотел, погълната от последните приготовления за медицинската конференция „Да загърбим болките в гърба“. Скъсахме се от работа, която продължи седмици. Бях там от дванадесет и половина предишната нощ, подготвях пристигането на стотици делегати и уреждах проблемите им. (Премествах настанените в стаи за непушачи, които в промеждутъка от резервирането на стаите и пристигането си се бяха подхлъзнали и пак бяха захапали фаса — ей такива неща.) Най-накрая беше настъпил великият ден и след по-малко от час двеста специалисти по болестите на гръбначния стълб щяха да нахлуят, всеки един в очакване на:
а) бадж с името си;
б) кафе и две бисквити (една обикновена и една „фантазе“) в 11 часа;
в) обяд от три блюда (включително и вегетарианско меню) в 12.45;
г) кафе и две бисквити (и двете обикновени) в 15.30;
д) вечерта — коктейл, последван от галавечеря и по-късно бал с танци (по желание).
Всъщност, когато вдигнах мобилния си телефон, мислех, че се обажда момчето, което отговаряше за екраните, да ме увери, че идва насам. И най-важното — че носи въпросните екрани.
— Кажи ми какво стана? — попитах мама, разкъсвана от взаимно изключващи се задължения. Не мога да си тръгна оттук…
— Ще ти кажа, като си дойдеш у дома. Побързай. В ужасно състояние съм, само Бог знае какво може да сторя.
Това ми подейства. Затворих телефона и погледнах Андреа, която явно загряваше какво става.
— Всичко наред ли е? — измънка тя.
— Баща ми.
По лицето й познах — и тя помисли, че баща ми е гушнал букета, както той имаше навик да казва. Я, говоря, сякаш наистина е умрял.
— О, Боже… той да не е…?
— Не, не — поправих я, — още е жив.
— Тръгвай, тръгвай, бягай!
Тя ме избута към изхода, явно си представяше прощаване край смъртния одър.
— Не мога. Какво ще стане с всичко това? — посочих към балната зала.
— Аз и Моузес ще се справим, ще се обадя в офиса да извикат и Рут да помага. Виж, ти свърши толкова много работа, какво може да се обърка?
Правилният отговор е: естествено, почти всичко. Организирам подобни прояви от седем години и през това време съм виждала какво ли не: от прекалили с аперитива оратори, прекатурващи се от подиума, до професори, които се боричкат за луксозните бисквити.
— Знам ли…
Бях заплашила Андреа и Моузес, че живи или мъртви, трябва да са на линия тази сутрин. А сега да напусна полесражението — и за какво точно?
Ама че ден. Едва беше започнал, и толкова неща тръгнаха наопаки. Като начало — косата ми. Нямах време да отида на фризьор и в момент на умопомрачение сама си отрязах бретона. Мислех само да го подкъся, но веднъж започнала, не можах да спра и накрая щръкнаха няколко абсурдно къси кичура.
Казват понякога, че малко приличам на Лайза Минели в „Кабаре“, но когато сутринта пристигнах в хотела, Моузес ме посрещна с думите: „Привет, пришълецо от далечни светове“. После, когато му казах да позвъни на момчето с екраните, той отвърна тържествено:
— Би било нелогично, капитане.
Май вече не бях Лайза Минели от „Кабаре“, а Спок от „Стар трек“. (Нека обясня: Моузес не е брадат старик на библейска възраст с прашна роба и скъсани сандали, а дългокрак, източен младок от нигерийски произход.)
— Тръгвай — Андреа отново леко ме побутна към вратата. — Пази се и ни викни, ако можем да помогнем с нещо.
Така говорят на хората, когато някой умре. И ето, озовах се на паркинга. Смразяващата костите януарска мъгла се усука около мен, което ме подсети, че съм си оставила палтото в хотела. Отказах се да се връщам за него, стори ми се маловажно.