— Какво обичате?
— Търся Джони.
— Няма го.
Нещо в тона му ме накара да получа лошо предчувствие.
— Да не би, случайно, да е емигрирал в Австралия?
Може да срещне Подходящата на кораба.
— Ами не. И да е мислил, вчера вечерта не ми каза.
— Хубаво.
— Да му предам ли нещо?
— Не, благодаря, пак ще намина.
На следващия ден отново се отбих, но за голямо мое разочарование братът все още властваше над илачите. Казахме си горе-долу същото:
— Сигурен ли сте, че не е заминал за Австралия?
— Не, но ако искате да го видите, защо не дойдете през деня?
— Защото денем работя. Преди той работеше вечер.
— Вече не. Сега работи само една вечер на седмица.
Търпеливо изчаках. Братът продължаваше да нарежда разни пакетчета.
— Коя вечер?
— Моля?
— КОЯ ВЕЧЕР РАБОТИ БРАТ ВИ?
— О, извинете. В четвъртък.
— В четвъртък ли? Утре е четвъртък. Сигурен ли сте, че е четвъртък?
— Да. Е, почти сигурен.
Тъкмо се качвах в колата, когато извика след мен:
— И не забравяйте, сега затваряме в осем!
— В осем, не в десет. Защо?
— Така решихме.
ЛИЛИ
Джоджо насрочи деня на търга за „Омагьосаният живот“ за следващата седмица, но както и предвиди, заваляха куп предварителни предложения. „Пелъм“ предложи един милион за три книги.
— Но — възразих аз, — няма да има втора и трета част. Тази книга е единствена.
„Нокстън хаус“ предложиха осемстотин за две. Повторих, че книгата няма да има продължение. Седмицата измина и в понеделник „Садърн Крос“ направи оферта от петстотин за самата книга.
— Приеми — казах на Джоджо.
— Не — възпротиви се тя. — Ще ти спечеля повече.
Три дни по-късно, в четвъртък следобед, тя я продаде на „Б&Б Холдър“ за шестстотин и петдесет хиляди. По-хубаво от това — здраве. Предложи:
— Нека празнуваме. Хайде да се срещнем за по питие. Не се тревожи, няма да стоим до късно. Тази вечер имам работа.
Разбрахме се да се срещнем в осем часа в Мейда Вейл. Когато пристигнах, Джоджо вече ме чакаше с бутилка шампанско.
След няколко чаши ме попита — сякаш знаех, че така ще стане:
— Защо толкова настояваше да подпишеш договор само за една книга? Можеше да вземеш милиони.
Поклатих глава.
— Няма да напиша друга книга. Мисля да се върна към преписването на текстове. Това са сигурни пари, не ми трябват повече унизителни статии в неделните издания.
— Знаеш ли какво казват?
— Че капка по капка вир става?
— Знаеш ли как да разсмееш Бог? Кажи му плановете си.
— Добре — отстъпих аз. — Никой не знае какво го чака. Но, ако зависи от мен, няма да пиша повече.
— Какво ще направиш с аванса си? — попита Джоджо. — Ще го инвестираш ли?
Засмях се.
— Каквото и да инвестирам, все пропада. Предпочитам да ги крия в кутия от бисквити под леглото си, така ще се чувствам по-сигурна, но трябва да си купя някакво жилище.
И този път ще го направя както трябва.
Скоро след това Джоджо си погледна часовника.
— Седем и половина е. Трябва да вървя. Имам среща с братовчедка си Беки. Ще ходим заедно на парти в „Долкин Емери“.
— Празненството, посветено на авторите? — наклоних глава. — Не бях ли някога и аз една от тях? Е, не съм поканена на купона.
— Знаеш ли какво? — тя леко се наведе към мен. — И аз не бях, поне до скоро. Изпратиха ми поканата едва вчера. Благодарение на теб и на прекрасната ти книга отново съм в играта.
— Колко са непостоянни. Колко груби. И мислиш да отидеш? Аз бих им казала да се разкарат!
— Трябва да отида — каза тя, изведнъж изпадайки в мрачно настроение.
Не отговорих нищо, но и аз, както останалите, бях чула слуховете. Приказки за връзка с шефа и как трябвало да напусне или нещо подобно.
После братовчедка й пристигна и те тръгнаха.
ДЖЕМА
През целия четвъртък се чувствах неспокойна на работа — бях развълнувана. Най-накрая щях да видя Джони, нали? Но всичко сякаш заговорничеше срещу мен, наложи се да работя до шест и половина, след което трябваше да взема татко от болницата. Беше претърпял лека операция (нещо, свързано с простатата, така и не разбрах какво точно) и заради упойката не биваше да кара кола. Но докато си тръгне, мина сума време, сбогуваше се със сестрите, като че ли беше прекарал там шест месеца, а не шест часа, и ето че стана осем без петнадесет. Аптеката на Джони затваряше в осем, та взех извънредно решение.
— Татко, преди да те закарам до вкъщи, трябва да мина през аптеката.