Още преди да прочета писмото, разбирах какво е искал да постигне с къщата: беше поел риск, без да е сигурен. Не бе имал късмет.
Ами аз? Аз бях там, можех да го спра. Вместо това стоях инертна, без да поема отговорност.
Несъмнено Антон беше безотговорен към парите. Но и аз не бях по-добра.
Нека който е без дългове да напише първия чек. Но това, че разбирах къде сме сгрешили, щеше ли да ни гарантира, че няма да повторим същите грешки? Ако ставаше въпрос само за мен и Антон, можехме да рискуваме, да опитаме отново, като знаем, че и да не потръгне, пак ще оцелеем. Обаче имахме дете, което и без това вече бе преживяло прекалено много през краткия си живот. Заради Ема трябваше да предприемем следващата си стъпка изключително внимателно. Прониза ме една мисъл: нали ще бъде по-добре за нея, ако родителите й живеят заедно? Май се опитвах да убедя сама себе си, защото обичах Антон.
Ами Джема? Щях ли някога да си простя каквото й причиних? Ако можех да избирам, никога не бих я наранила. Донесох й толкова нещастие. Станалото станало, нямаше да го поправя, дори и с Антон да останем разделени завинаги.
Изтощена, въздъхнах дълбоко, с поглед, все още впит в тавана, сякаш там бе изписан отговорът.
Щастието е нещо рядко и трябва да го сграбчиш с две ръце, щом го срещнеш. Искаше ми се да постъпя правилно — но знае ли човек? Гаранции няма.
Можех да плета догадки, докато посинея, и пак да не съм сигурна кое е правилно и кое — не.
Реших да съставя списък, сякаш човек можеше да вземе най-важното решение в живота си, като претегли за и против, пишейки в полето на телевизионната програма. Е, за по-добър начин не се сещах…
• Ема ще живее по-щастливо, ако родителите й са заедно.
• Чувствах, че ще мога да преодолея вината си към Джема.
• Бях простила на Антон за къщата и възнамерявах да бъдем по-разумни с парите в бъдеще.
• Той беше най-близкият ми човек в целия свят, накъдето и да се обърна (като изключим Ема).
Да видим…
Е, рекох си, няма нищо лошо да поговоря с Антон. И така, призовавайки силите на вселената, взех решение. Ще му се обадя — сега и само сега — и ако не го намеря, ще го приема като знак, че не ни е писано да бъдем заедно. Боязливо вдигнах слушалката с надеждата да я накарам да разбере колко важно е това, което правя. Чудех се къде ли е Антон точно сега, какво ще стане с нас. После натиснах цифрите една след друга, чух сигнала и започнах да се моля.
ДЖОДЖО
На авторското парти на „Долкин Емери“ Джослин Форсайт се мотаеше около вратата, отегчен до смърт. Откри, че му е трудно да се оттегли — все още жадуваше да действа. Но навярно бе грешка, че прие да дойде на празненството. Засега бе отчайващо разочароващо. Помещението преливаше от млади таланти. После, след като влезе, видя нещо, които изпълни сърцето му с радост.
— Джоджо Харви! Ти възкръсна от мъртвите.
Изглеждаше особено привлекателна и бе придружена от почти толкова очарователно същество, което представи като братовчедка си Беки.
— Браво на чудесната новина за Лили „Лазар“ Райт. Колко пъти досега кариерата й се смяташе за свършена? Винаги си била хазартен тип, обичаш да рискуваш сама. — Той се наведе по-близо. — Постъпката на Гант беше гадна работа. Радвам се, че накрая ти потръгна. Разбира се, ако някой може да успее, това си ти.
Джоджо отметна назад косата си и засия.
— Благодаря ти, Джослин — и отмина. Нямаше време да стои на приказки. Имаше мисия.
С Беки до себе си, тя се движеше през претъпканото помещение, приемайки поздравления и похвали. Сетивата й бяха нащрек, нервите й бяха опънати като струни, тя отмяташе коси и се смееше. Дори когато говореше само на Беки, представлението продължаваше, докато братовчедка й не просъска:
— Престани, приличаш на дрогирана.
Джоджо й отвърна по същия начин:
— Ами ако той е тук? Трябва да изглеждам щастлива.
— Джоджо, може би не си готова за това.
— Все някога ще трябва да го срещна. Не мога все да се промъквам, страхувайки се да не се натъкна на него.
Но след като изминаха двадесетина минути, тя каза на Беки:
— Не мисля, че е тук. Да хапнем от пилето и да си вървим.
ДЖЕМА
С баща ми, тръгнал по петите ми като сянка, куцайки, сякаш му бяха отрязали топките, забързах към аптеката. Почти ми прилошаваше от тревога. Зад щанда имаше мъж с обичайната бяла престилка, с подходящото телосложение и ръст, но не можех да видя лицето му.
Ако се обърне и видя брата на Джони, се отказвам, рекох си. Явно не ни е писано да сме заедно. После изключително бавно мъжът се обърна и — о, Боже, благодаря ти — беше Джони!