— Дори сега, ден след ден, не мога да повярвам как всичко се обърка. Бях такъв егоист, мислех за нас, вместо да помисля за теб. Ако можех да върна времето назад…
— Престани. И аз мислех за същото. Проблемът не беше само да стана съдружник. Каси и децата — ако се стигнеше до решение, мисля, че нямаше да съм в състояние да го направя. И знаеш ли, не вярвам много на психотерапията, но нищо не пречи да опиташ. А сега ме остави.
— Не — запротестира той. — В никакъв случай.
— Трябва — каза твърдо тя.
— Категорично не.
— Както и да е. — Нямаше намерение да спори. Вече беше без значение.
Хората ги гледаха. Близостта им бе прекалено очевидна.
— Марк, трябва да тръгвам.
— Нужно ли е? Но…
Тя си проби път през тълпата, като не спираше да се усмихва, докато не достигна вратата.
Излязла навън, забърза крачка, Беки едвам я настигаше. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, тя рязко спря до един вход, притисна стомаха си и наведе глава. Косите й провиснаха към земята.
— Ще повръщаш ли? — прошепна Беки, като леко я потупваше по гърба.
— Не — прошепна Джоджо. — Но боли.
Останаха неподвижни няколко минути, Джоджо леко стенеше, бе непоносимо за Беки, после се изправи, отметна назад глава и каза:
— Дай ми носна кърпичка.
Беки откри една в чантата си и я подаде.
— Знаеш, че можеш да се върнеш при него.
— Това никога няма да стане. Всичко свърши.
— Как може? Ужасно му липсваш.
— И какво? Вече го превъзмогнах. Почти успях. Ако поискам, след време ще срещна друг. Погледни ме — имам собствен бизнес, всичките ми зъби са на мястото си, мога да поправям велосипеди…
— Приличаш на Джесика Рабит.
— Аз съм факир на трудните кръстословици.
— Истинско превъплъщение на Доналд Дък.
— Точно така. Страхотна съм.
ЛИЛИ
Телефонът на Антон иззвъня веднъж. После още веднъж. Сърцето ми щеше да изхвръкне, дланите ми лепнеха и шепнех:
— Моля те, Боже.
Звънна три пъти, четири, пет, шест пъти. По дяволите.
На седмия път се чу изщракване, шум и смях сякаш от кръчма, след което някой — Антон — каза:
— Лили?
Виеше ми се свят, но изпитвах радост. (Трябва да призная, че го потърсих на мобилния му телефон. Не исках да поемам никакви рискове.) И преди да кажа и дума, той знаеше, че съм аз! Още един знак! (Иначе го наричат дисплей.)
— Антон, мога ли да те видя?
— Кога? Сега ли?
— Да. Къде си?
— На улица Уордър.
— Да се срещнем на станцията на метрото при Сейнт Джоунс Уд.
— Веднага тръгвам. Ще бъда там до петнадесет, двадесет минути най-късно.
Напомпана с енергия, изтичах до огледалото и прекарах четката през косата си. Погледнах към чантата си с гримовете, но реших, че не са ми нужни, вече изглеждах променена. Въпреки това бързо си мацнах червило и руж, от тях вреда нямаше. И туш. И някакви сенки, които Ирина насила ме накара да приема. После се накарах да спра. Започвах да се вманиачавам и отидох да помоля Ирина да наглежда Ема.
— Излизам замалко.
Тя попита:
— Защо?
— Трябва да свърша нещо набързо.
— С Антон? Добре. Но не бива изглежда така. Трябва сложим още руж. — Тя посегна към шкафчето си с козметика, но аз побягнах.
Трябваше да изляза от апартамента. Въпреки че Антон едва ли бе стигнал до метрото, нервите ми се късаха и не можех да остана между четирите стени.
Падаше здрач, небето беше морскосиньо и с бързината, с която се движех, ми отне по-малко от пет минути, за да стигна до станцията.
Представата за бъдещето ми, докато тъгувах по Антон, се завърна с нова сила; убедена бях, че ме очаква нов живот, пълен с чувства, смях и цветове и със съвсем нови хора. Не преставах да вярвам в това видение, но някои от персонажите бяха същите. Антон отново играеше главната роля, беше си я извоювал.
Заобиколих ъгъла и през мрака очите ми забелязаха входа на метрото, магическата врата, през която той беше дошъл при мен.
После забелязах една висока фигура пред станцията да ме гледа. Въпреки че беше прекалено тъмно, за да виждам добре, и твърде рано, за да е пристигнал, веднага разбрах, че това е той. Знаех, че е той.
Не се спънах наистина, но така ми се стори. Сякаш го виждах за първи път.
Забавих крачка; знаех какво ще се случи. Щом веднъж стигна до него, всичко ще се оправи. Нямаше нужда да говорим, ще бъдем слети завинаги.
Можех да спра. Можех да се обърна и да залича бъдещето, но продължавах да движа крака, сякаш невидима нишка ме водеше към него.
Всяка глътка въздух, който поемах, беше дълбока и бавна, като че ли се гмурках под вода, и когато се приближих, се наложи да спра и да го погледна. Загледах се в тротоара, имаше разхвърляни пликове, тапа от шампанско, всякакъв боклук, все пак това беше станцията на гората Сейнт Джоунс Уд — и изведнъж се озовах до него.