Първите му думи бяха:
— Видях те още отдалеч.
Повдигна кичур от косата ми.
Приближих се до високото му тяло, до красотата му и почувствах присъствието му.
— И аз те видях.
Докато хората бързо влизаха и излизаха от станцията, подобно на герои от забързани филмови кадри, Антон и аз останахме неподвижни като статуи, очите му впити в моите, ръцете му обгърнали раменете ми, сякаш завършвахме магически кръг. Антон и аз казахме това, което вече знаех:
— Още щом те видях, те познах.
ЕПИЛОГ
Почти девет месеца след деня, в който Оуен скъса с мен, той и Лорна се сдобиха с малко момиченце и я кръстиха — чакайте да чуете — Агнес Лана Мей. Нищо, което дори и далечно да напомня на Джема. Не ме поканиха да му бъда кръстница. Засега не правим планове да ходим край Дордона.
Книгата ми излезе в средата на май и се провали. Обвиняваха корицата, заглавието и злобните критически статии. В общи линии резюметата се свеждаха до следното: „… татко беглец. Изоставената съпруга преминава през серия пластични операции, намира си значително по-млад мъж и за шест месеца развива свой собствен бизнес. Това осмива съдбата на жените от истинския живот, които биват изоставени след години верни съпружески отношения. Естествено, в края на книгата съпругът се завръща, изтощен от сексуалните изисквания на любовницата си, и открива, че съпругата му не го иска…“
Беше ужасно унизително. Наистина хубавите отзиви се намираха в обикновените списания, които отпечатват истории от сорта: „Откраднах съпруга на дъщеря си“. Едно от тях нарече книгата „литературно отмъщение“, явно беше нещо, което одобряваха.
Но и това не беше достатъчно, за да се продава книгата, а трябва да призная, че и аз не помагах: точно преди да я издадат, татко ме помоли да не правя никаква реклама и да не разказвам истинската история, на която се основаваше романът. Явно нещо бе омекнало в мен, защото ми дожаля и се съгласих. (Това не ме направи любимка на рекламния отдел на „Долкин Емери“.)
Няма да има втора книга; липсва ми въображение и нищо особено не ми се случва. Факт е, че животът ми е много добър и не си струва да се оплаквам.
В момента ограничавам творческите си търсения до истории за изоставени от своите приятели жени. Много ме бива и в обкръжението си съм си създала стабилна репутация. Останаха ми още пари от аванса (не ме накараха да ги върна, въпреки че книгата не се продаваше) и може би в неясното бъдеще ще създам собствена фирма. Не е така лесно, както звучи, не всички сме като Джоджо Харви, която вече има офис с цветни стъкла в Сохо, заедно с бившия си помощник Манодж.
Кариерата на Лили достигна върхове. Написа още една книга, озаглавена „Омагьосаният живот“, която напомняше на „Церовете на Мими“, и продаде от нея милиони. После „Кристално чиста“, която щеше да провали „Долкин Емери“, изненада всички, когато бе номинирана за наградата „Ориндж Прайз“ и също се продаде в огромен тираж. Очевидно и сега пише нещо ново, всички са така развълнувани.
Срещнах Антон и Лили на едно издателско парти, скоро след като излезе „Пътешествие към дъгата“, и издателите още ми говореха. Пробивах си път през тълпата, опитвайки се да открия дамската тоалетна, и изведнъж Лили изникна пред мен.
— Джема? — дрезгаво рече тя. Изглеждаше наистина ужасена.
И след всичките фантазии, с които се залъгвах през годините — как ще плисна чаша червено вино в лицето й, ще я блъсна по стълбите, ще се развикам пред всички каква е зла кучка — усетих как подавам ръка, стискам нейната и казвам с цялата искреност, на която съм способна:
— Много ми хареса „Церовете на Мими“, също и на майка ми.
— Благодаря ти, много ти благодаря, Джема. И на мен ми хареса „Пътешествие към дъгата“.
Усмихна ми се съвсем по момичешки, после Антон се появи и с него също беше приятно. Поговорихме за едно-друго, докато Антон се опитваше да хване ръката на Лили, а тя не искаше.
— Покажи малко уважение — изглежда имаше предвид мен.
Стана ми тъжно. Главно заради жеста на Лили. Тя винаги е била внимателна към чувствата на другите хора. Жалко, че не можехме да бъдем приятелки, защото (като изключим, че ми открадна гаджето) тя е прекрасен човек. Винаги съм я харесвала.
Но да карам поред.
Когато мама срещна за първи път Джони Рецептата, прегърна широките му рамене, любезността й нямаше граници. Той вече не работи през цялото време и често идва у нас. Обичайният коментар на майка ми е:
— Изглежда професионалистът е дошъл.