— Ще ти се обадя, щом мога да говоря.
Звучеше непреклонно. Някак си… знам, че е смешно, малко като баща.
— Е? — нетърпеливо попита майка ми, щом затворих.
— Ще се обади.
— Кога?
— Веднага щом може.
Хапех кокалчетата на ръцете си и не знаех какво да правя по-нататък. Той не звучеше като луд, но и не се държеше като нормален.
Просто не можех да измисля какво да предприема. Преди не бях изпадала в подобна ситуация и нямах опит, който да ме научи как да постъпя. Оставаше ми да чакам новините, а знаех, че няма да са добри. Майка ми не млъкваше:
— Ти как мислиш? Джема, как мислиш? — като че ли аз бях по-възрастната и знаех всички отговори.
Поне бях достатъчно тактична да не предложа: „Какво ще кажеш за чашка чай?“ Или още по-зле: „Я да си запарим по чаша.“ Не мисля, че чаят оправя нещо, и се кълна, че каквото и да стане, тази криза няма да ме превърне в любителка на чая.
Мислех да скоча в колата и да го намеря в работата, но заради проблема с аромата на тирамису навярно даже нямаше да го видя.
— Но къде ще живее? — изтърси жаловито майка ми. — Никой от приятелите ни няма го пусне у тях.
Не грешеше. В приятелския им кръг важеше правилото, че мъжете държат кесията и ключовете от колата, но жените властват у дома. Тяхна е последната дума кой да идва и да си отива, така че дори ако някой мъж беше обещал на баща ми да го приюти в стаята за гости, съпругата му нямаше и да го допусне през прага, от лоялност към мама. Тогава, ако не в къщата на приятел, къде?
Не можех да си го представя в плесенясала мансарда с газов котлон и ръждясал чайник.
И да му беше хрумнала някоя смахната идея, животът й щеше да бъде кратък, далеч от мама и удобствата на дома. По три дни играеше с машината си за голф, но се връщаше вкъщи, щом му дотрябваха чисти чорапи.
— Кога ще се обади? — попита отново мама.
— Не зная. Да погледаме телевизия.
Докато мама се преструваше, че гледа „Сънсет Бийч“, написах първия имейл на Сюзан. Сюзан — известна като „моята прекрасна Сюзан“, за да се отличава от другите на име Сюзан около мен, които май не бяха толкова прекрасни като нея — представляваше едната третина от триумвирата, другите две бяхме аз и Лили. След големия разрив Сюзан беше останала на моя страна.
Само преди осем дни, на първи януари, тя се беше преместила в Сиатъл с двегодишен договор на завеждаща връзките с обществеността в някаква огромна банка. Докато беше там, се надяваше да свали някой компютърен гений, но за нула време бе установила, че всички те работят по двадесет и седем часа на ден и не им остава време да общуват и да се занасят със Сюзан. Пиенето на кафе само донякъде запълваше тази празнина и в резултат тя се чувстваше самотна и жадна за новини.
Спестих й подробностите, натиснах бутона „изпрати“ на моя „Комуникатор плюс“, огромен тулуп с толкова много функции, освен дето не ми четеше мислите. Дадоха ми го от работата, уж като подарък. Няма що! На практика ме превърна в нещо повече от робиня, каквато вече бях — можеха да се свързват с мен, когато си поискат. А тежестта му скъса копринената подплата на една от най-хубавите ми чанти.
Когато „Сънсет Бийч“ свърши, а татко все още не се беше обадил, казах:
— Така не може. Пак ще му позвъня.
Глава 2
До: Susan_inseattle@yahoo.com
От: Gemma343@hotmail.com
Относно: Таткото беглец, все още незаловен
Ето ти още новини. Ще ти трябва валиум като разбереш, така че не чети по-нататък, преди да си вземеш. Хайде, отивай.
Върна ли се? Браво. Баща ми, Ноел Хоган, има гадже. Става още по-зле. Тя е на тридесет и шест. Само с четири години по-възрастна от мен.
Къде я е срещнал ли? Ти къде мислиш? В работата, естествено. Тя е — Боже, колко отвратително предсказуемо — негова лична асистентка. Името й е Колет и има две деца, момиче на девет и момче на седем, от друга връзка. Не е била женена за баща им и когато казах на мама, тя отвърна: „Ясна работа. Защо да купуваш кравата, щом можеш да я доиш без пари?“
Говори се, че двамата дълго време работили върху новото шоколадче с тирамису и много се сближили.
Да, бях разказала на Сюзан за шоколадчето с тирамису. Знаех, че е тайна, и обещах на татко да не казвам на никого, но Сюзан прояви такъв ентусиазъм по въпроса, че не съумях да си държа устата затворена. С радост би написала есе на тема: „От обикновените вафли до фантастичните десерти — перспективи пред шоколадчетата през двадесет и първия век“. „Помисли само колко проучвания трябва да направи“, възторгна се тя.
Наложи се да си тръгна от работа (оставяйки двеста невъздържани чакръкчии в ръцете на Андреа) и да изчопля информацията от баща ми, сякаш участваше в „Стани богат“: „Дължиш ли пари?“ „Болен ли си?“ Накрая напипах разковничето с „Имаш ли любовница?“