Било само от три месеца — поне така каза. Какви ги вършеше, да зареже тридесет и пет годишен брак заради тримесечен флирт?
Гадно мъжко малодушие! По телефона стовари всичко на мен и ме остави аз да го съобщя на мама. Я по-полека! Аз съм дъщерята, тя е съпругата. Но като му напомних това, той отговори:
— А, не. Ти й кажи. Жените повече ви бива в тия работи.
Дори нямаше добрината да ме остави да отида и веднага да кажа на мама. Разприказва се колко го била очаровала Колет, докато майка ми гледаше като ранено животно.
— Кара ме да се чувствам млад — заяви той, сякаш очакваше да му се зарадвам. После добави — още преди да е отворил уста, знаех, че ще го каже:
— Чувствам се като юноша.
Така че му отговорих:
— Сигурна съм, че можем да те уредим с такъв. Мъжки или женски?
Но той изобщо не схвана. Смахнат стар глупак.
Да съобщя на майка ми, че съпругът й я е зарязал заради секретарка, беше определено най-трудното нещо, което някога съм правила през целия си живот. По-лесно щеше да ми бъде да й кажа, че е умрял.
Но тя го прие добре — прекалено добре. Само промълви:
— Ясно — звучеше много разумно. — Гадже, казваш? Дай да си пуснем „Бъфи“ тогава.
Така че, колкото и шантаво да звучи, седнахме да гледаме „Бъфи“, без да виждаме каквото и да било, във всеки случай аз, после без предупреждение тя изключи телевизора и каза:
— Знаеш ли, мисля, че искам да поговоря с него.
Върнахме се при телефона и този път тя му позвъни, и го хвана на бюрото му, и проведоха нещо, което може да се нарече спокоен разговор — дори прекалено:
— Да, вярно, Джема ми каза, но помислих, че не е разбрала правилно. Ь-хъ, не е. Ъ-хъ, да… Колет… влюбен си в нея… разбирам… разбирам… хубав апартамент… е, хубаво. Хубавият апартамент е нещо хубаво… писмо от адвокат… разбирам, да, ще го очаквам, ами чао засега.
Когато затвори, тя съобщи:
— Има си приятелка — сякаш беше новина. После се върна в кухнята и продължи:
— Гадже. Ноел Хоган си има гадже. Ще живее с нея в хубав апартамент.
После отвори шкафа, извади една чиния и рече:
— Човекът, който ми е съпруг от тридесет и пет години, си има приятелка — и небрежно метна чинията като фризби към стената, където тя се разби на парчета. После още една, и още много. Набираше скорост, чиниите хвърчаха и промеждутъците, през които не трябваше да клякам, за да избегна експлозията от отломки, ставаха все по-кратки.
Докато продължаваше да троши синьо-белия кухненски порцелан, не се тревожех. Смятах, че постъпва така, както се очаква от нея. Но когато влезе в хола и хвана една порцеланова балерина — знаеш ги, ония непоносимо грозни статуетки, но тя си ги обичаше — и след съвсем кратко колебание я запрати към прозореца, тогава се разтревожих.
— Ще взема колата и ще го убия — изръмжа тя, сякаш бе обладана от зли сили. Само че:
а) тя не може да кара;
б) баща ми беше взел колата;
в) би умряла, но не би позволила да я видят в моята кола, защото била много „фуклива“.
Сигурна съм, че щеше да му види сметката.
Когато осъзна, че не може да отиде никъде, започна да си дърпа дрехите — да ги къса, предполагам? Опитвах се да и хвана ръцете и да я спра, но тя явно беше по-силна от мен. Тогава вече изпаднах в паника. Тя беше неуправляема и не ми идваше на ум какво да правя. На кого можех да се обадя? Първата ми нелепа идея беше да позвъня на татко, особено след като той беше причината. Накрая звъннах на Коуди. Естествено, не очаквах никакво съчувствие, но се надявах на практичен съвет. Той се обади с безметежен глас, като че лагеруваше във вишневочервена палатка, украсена с пера от марабу.
— А, шок ли? Я кажи.
— Баща ми я заряза. Какво да правя?
— О, Боже. Нея ли чувам?
— Кое? Пищенето ли? Да.
— Това да не е… Пастирките ли се строшиха?
Хвърлих бърз поглед.
— Танцуващите двойки. Близко беше. Какво да правя?
— Скрий по-скъпия порцелан.
Но когато стана ясно, че това няма да помогне, заключи:
— Извикай бърза помощ, скъпа.
В този квартал е по-трудно да накараш лекар да дойде на домашно посещение, отколкото да откажеш сладкишите. Обадих се и налетях на госпожа Фой, злонравната помощничка на доктор Бейли — разказвала ли съм ти за нея? Работи при него от памтивека и се държи, сякаш всяка консултация прахосва безценното му време. Все пак успях да убедя старата киселица, че е спешно. Звуците, които издаваше майка ми в истерията си, може да са помогнали, разбира се.
Така че час и половина по-късно доктор Бейли се появи в облекло за голф и — дръж се здраво — сложи на мама инжекция. Мислех, че докторите слагат инжекции само на хората от шикозните квартали. Както и да е, това явно бе мъдър ход, защото майка ми незабавно спря да се задъхва и се строполи на леглото си.