— Имате ли още от тях? — попитах и докторът отвърна:
— И още как! Какво се е случило?
— Баща ми ни напусна заради секретарката си.
Очаквах докторът да се направи на възмутен, но знаеш ли какво? Сянка на вина премина през лицето му и не се шегувам, мога да се закълна, че думата „Виагра“ разсече вьздуха като синя светкавица. Хващам се на бас, че татко е ходил на преглед наскоро.
Докторът изведнъж страшно се разбърза.
— Сложете я да си легне — каза той. — Не я оставяйте сама. Ако се събуди… — извади две хапчета и ми ги подаде — нека ги изпие. Само в краен случай.
После надраска рецепта за успокоително и хукна към тринадесетата дупка на игрището за голф. Обувките му с бутони оставиха следи по килима в хола.
Помогнах на мама да легне — не беше се обличала, така че не стана нужда да я събличам — дръпнах пердетата и легнах до нея върху юргана. Бях с костюма си от „Никол Фархи“ и въпреки че не го бях взела от разпродажба и знаех, че целият ще стане в пера, не ми пукаше. Толкова се бях шашнала.
Цялата история беше откачена. Знаеш как е тук, никой не зарязва съпругата си. Хората се женят и остават женени по сто и седемдесет години. Даже и да се мразят. Не че баща ми и майка ми някога са се мразили, ни най малко. Те бяха… просто женени.
Поспрях и изтрих последния абзац. Майката на Сюзан бе починала, когато Сюзан била на две, а баща й се ожени повторно, когато Сюзан бе на двадесет. Бракът се беше разпаднал преди около три години и въпреки че Каръл не й беше истинска майка и Сюзан вече не живееше с тях, когато нещата тръгнаха на зле, все още й беше мъчно за случилото се.
Ето ме, търкалям се в леглото с най-хубавия си костюм и изведнъж сякаш чувам камбанен звън посред никое време: лежа в тъмна стая редом с упоената си родителка, а още дори не е дошло време за обяд. Връхлетя ме пристъп на страх, затова позвъних в работата, просто да се уверя, че не съм единственият човек на света. Андреа се изпусна, че екраните въобще не са пристигнали за конференцията на лечителите на болни гръбнаци, но настоя, че нямало значение. Няма що — как ще гледат докторите снимките на кривите гърбове без екрани?
Кой го е грижа, рекох си. Да сме честни, все нещо се обърква при конференциите, без значение какви приготовления правя. Поне бяха пристигнали цветята за галавечерята. (Увивахме жици около ружите и другите стъбла, за да заприличат на гръбначни стълбове. Идеята беше на Андреа — тя има безценни хрумвания.)
Горката Андреа умираше да разбере какво става с баща ми, инфаркт ли е получил, или инсулт, но сама знаеш, възпитанието повелява да не питаш направо. Казах й, че е добре, но тия не й минаваха.
— Стабилен ли е? — попита тя.
— Стабилен? Точно сега — не.
Бързо се откачих от телефона, но имах проблем. Всички в работата мислеха, че татко е с единия крак в гроба и как, по дяволите, да им кажа истината — че няма нищо подобно и че си е намерил гадже?
Не само че е крайно неудобно, но сума от тях бяха срещали татко, така че просто нямаше да ми повярват. Всъщност, макар той лично да ми беше признал, че си има приятелка, и аз не вярвах. Не е такъв тип. Даже името му е неподходящо, не мислиш ли? Дами и господа, надзърнете в сърцата си и се запитайте, Ноел Хоган име ли е за мъж, който зарязва съпругата си заради жена, достатъчно млада, че да му бъде дъщеря? Не беше ли по-добре името му да бъде Джони Чансър (Chancer — авантюрист (англ.) — Б. пр.) или Стив Глийм (Gleam — блестящ (англ.) — Б. пр.)? Не, казвам ви, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, Ноел Хоган е името на човека, който чете Джон Гришам, произхожда от родословно дърво с четири достойни поколения, мъж, чийто любим герой не е Арни или Рамбо, а инспектор Морс. С други думи, дами и господа, това е човек, който и за миг не би разтревожил съпругата или дъщеря си.
Както и да е… След като се въргалях в леглото сума време, реших, че е по-добре да почистя счупения порцелан и, кълна се в Бога, да беше видяла кухнята; навсякъде имаше отломки от строшени чинии — в маслото, в каната с млякото. От електрическия чайник стърчеше десетсантиметрово парче, подобно на модернистична пластика.
Колкото до хола, и там се трупаха счупени украшения. Е, някои от тях бяха толкова ужасни, че загубата не беше голяма, но наистина ми дожаля за нещастната малка балерина — танцът й беше свършил.
Върнах се и легнах на леглото до мама, която трогателно похъркваше, но останах върху завивките. Имаше някакви тъпи списания на пода откъм нейната страна, така че прекарах в четене останалата част от деня.