— Нали веднага ще се върнеш? — извика мама след мен.
— Веднага.
Избръмчах до местния търговски център и изскочих от колата още преди да съм паркирала. Сърцето ми биеше до пръсване. Драмата с татко беше отстъпила на втори план. Причината да усещам устата си суха беше книгата на Лили. Хукнах през тълпата, надявайки се да не се сблъскам с някого от работата, и нахлух в книжарницата, като продължавах да бъда нащрек. Адреналинът ми беше на максимум, чувствах се като командос, атакуващ вражеско посолство. Очите ми шареха наляво и надясно, очаквах да изскочат из засада големи щандове с книгата на Лили, после много бързо се завъртях да видя да няма ли нещо зад мен. Засега нищо. Със зоркото си око мернах лавиците с нови заглавия и за по-малко от секунда сканирах всички корици — и киборг не би се справил по-бързо — но нямаше и следа от Лили.
Ами ако не продаваха книгата тук? В края на краищата това беше малък, квартален магазин. Реших, че трябва да отида в центъра, в някоя по-голяма книжарница. Нямаше да се откажа, докато не докопам копие от книгата на Лили.
После проверих по азбучен ред. Авторите с „Р“ бяха на по-ниските рафтове, близо до пода. Клекнах. Ротърс, Рердър, Рогън и… о, Боже, ето я. Видях името й. Лили Райт. Написано някак си засукано и претенциозно: Лили Райт. И заглавието беше със същия шрифт: „Церовете на Мими“.
Сърцето ми щеше да изскочи, а дланите ми бяха толкова потни, че оставиха петна по корицата. Разгърнах страниците, но пръстите ми бяха като изтръпнали. Търсех представянето на автора. Изведнъж го открих.
Лили Райт живее в Лондон с приятеля си Антон и дъщеричката им Ема.
Велики Боже. Виждайки го в тази книга, то стана много по-истинско от когато и да е преди. Беше отпечатано.
Всички — нейните издатели, читатели, продавачите от книжарницата и работниците в печатницата — всички мислеха, че е вярно. Антон беше партньорът на Лили и те имаха дъщеричка. Побиха ме тръпки. Само аз правех изключение, защото бях единственият човек в целия свят, който мислеше, че Антон по право е мой. Всички други, навсякъде, смятаха, че претенциите на Лили към него са основателни. Горчива несправедливост. Тя го беше откраднала, но вместо да я третират като обикновена престъпница, каквато си беше, всички я потупваха по гърба и я поздравяваха:
„Браво, с какъв красив приятел си се обзавела. Умница си ти.“
Да не споменаваме факта, че отгоре на всичко беше започнала да дава фира, естествено. Дори не беше загатнато, че щеше да изглежда далеч по-лицеприятно, ако си беше присадила тупе като Бърт Рейнолдс — не ставам зла, тя самата често го казваше. Но не, на показ излизаха само хубавите й страни, всичко беше прекрасно, дори косата й. На задната корица имаше малка черно-бяла снимка. Загледах се в нея и устата ми се изкриви в гримаса. Вижте я, нежна блондинка с големи очи, източена като фиданка, стройна като ангел. А казват, че фотообективът никога не лъже.
Почти имах чувството, че няма нужда да плащам за книгата — не само че авторката беше откраднала мъжа, когото обичах, но и беше написала книга за мен. Усетих някакво силно, непреодолимо желание да кресна на продавача:
— Всичко това е за мен, знаете ли?
Но успях да се удържа.
Някак си платих и се озовах вън от магазина. Стоях на студа и прелиствах страниците, търсейки името си. От пръв поглед не можах да го видя. Продължих да търся, после разбрах, че тя навярно е променила името ми, в случай че реша да я съдя или нещо такова. Навярно бях „Мими“. Стигнах до седма страница, преди да изляза от транса, в който бях изпаднала и да си дам сметка, че със същия успех можех да съм у мама, на топло, вместо да стърча тук и да чета.
Веднага щом се върнах в къщата, майка ми застана на вратата на кухнята и рече, задъхвайки се:
— Той си има приятелка.
Докато съм била навън, тя най-накрая успяла да спипа татко и наново преживяваше новината.
— Това не се е случвало на никой от познатите ни. Къде сбърках?
Дойде в обятията ми, сгуши се до мен и нещо твърдо ме удари по бедрото — купичката от овесената каша, беше я пъхнала в джоба на пеньоара си. Разплака се като дете, давеше се, кашляше и хълцаше; сърцето ми се късаше. Беше в толкова ужасно състояние, че й дадох двете таблетки, предвидени за спешен случай, и отново я сложих да си легне. Веднага щом задиша спокойно, извадих рецептата за успокоителното, която д-р Бейли остави — при първия удобен случай щях да отскоча до аптеката.
После в пристъп на ярост звъннах на баща ми, който изглеждаше изненадан — изненадан, не друго — да ме чуе.
— Идваш довечера вкъщи да се обясните — заповядах му гневно.