— Госпожо Споулдинг — тихо каза той, — това са собствените ми прибори; моля, слагайте ми тях. Днес ще обядвам, но от утре ще идвам само за закуска и вечеря.
Баба шеташе напред-назад, носеше димящи супници и боб и картофено пюре с надеждата да впечатли новия квартирант, а Дъглас седеше и дрънкаше със сребърната вилица по чинията — беше забелязал, че това дразни господин Кобърман.
— Зная един фокус — каза Дъглас. — Гледайте.
Дръпна с нокът един зъб на вилицата. Започна да посочва с пръст различни части на масата, сякаш беше вълшебник. Там, където сочеше, се чуваше вибрирането на вилицата, подобно на гласа на някакъв метален елф. Прост номер, разбира се. Тайно допираше дръжката на вилицата в масата. Вибрацията сякаш идваше от дървото. Бе доста ефектно.
— Там, там, там! — възкликна радостно Дъглас и отново дръпна вилицата. Посочи супата на господин Кобърман и звукът се разнесе от нея.
Ореховото лице на господин Кобърман стана твърдо и ужасно. Той рязко отблъсна чинията. Устните му трепереха. Отпусна се назад в стола си.
Появи се баба.
— Какво става, господин Кобърман?
— Не мога да ям тази супа.
— Защо?
— Защото вече се нахраних и не мога повече. Благодаря ви.
Господин Кобърман излезе от стаята, като гледаше свирепо.
— Казвай веднага какво си направил — рязко се обърна баба към Дъглас.
— Нищо. Бабо, той защо яде с дървени лъжици?
— Не е твоя работа! А и не ти ли е време да тръгваш на училище?
— След седем седмици.
— О, Господи — каза баба.
Господин Кобърман работеше нощем. Всяка сутрин в осем се връщаше загадъчно, поглъщаше нищожната закуска и спеше беззвучно в стаята си през целия горещ ден, след което вечеряше обилно с всички останали квартиранти.
Заради този негов режим на спане и будуване Дъглас трябваше да пази тишина. Това бе непоносимо. И затова, когато баба отиваше да пазарува, Дъглас маршируваше нагоре-надолу по стълбите, биеше барабан, тупкаше с топки, крещеше по три минути без прекъсване пред вратата на господин Кобърман или пускаше водата в тоалетната седем пъти поред.
Господин Кобърман не реагира нито веднъж. Стаята му бе тиха и тъмна. Не се оплакваше. Не се чуваше нито звук. Просто продължаваше да спи. Това бе много странно.
Дъглас усещаше как чисто белият пламък на омразата се надига в него и гори с постоянна, неизменна прелест. Сега стаята се бе превърнала в Страната на Кобърман. Някога, когато в нея живееше госпожица Садлоу, тя бе ярка и цветна. А сега изглеждаше сурова, гола, студена, чиста, ужасно подредена, чужда и чуплива.
На четвъртата сутрин Дъглас се качи горе.
Между първия и втория етаж имаше голям, огрян от слънцето прозорец, съставен от петнайсетсантиметрови парчета оранжево, лилаво, синьо, червено и виненочервено стъкло. През вълшебните утрини, когато слънчевите лъчи падаха през него върху площадката и пълзяха по парапета, Дъглас стоеше като омагьосан тук и разглеждаше света през разноцветните стъкла.
Син свят, синьо небе, сини хора, сини коли по улиците, сини подтичващи кучета.
Премести се. Светът бе станал кехлибарен! Две лимоновожълти жени се плъзнаха край него, досущ като дъщерите на Фу Манчу! Дъглас се изкиска. През това стъкло дори слънчевата светлина изглеждаше по-златиста.
В осем сутринта господин Кобърман се появи на тротоара. Връщаше се от работа, окачил чадъра на лакътя си. Сламената му шапка сякаш бе залепена за главата му с гел.
Дъглас отново смени стъклата. Господин Кобърман бе червен човек, вървящ в червен свят с червени дървета, червени цветя и… и още нещо.
Нещо, свързано с… господин Кобърман.
Дъглас присви очи.
Червеното стъкло правеше нещо с господин Кобърман. С лицето, с костюма, с ръцете му. Дрехите му сякаш се топяха. В един ужасен миг Дъглас почти повярва, че може да вижда вътре в него. И видяното го накара да се притисне още по-силно към малкото червено стъкълце.
Точно тогава господин Кобърман погледна нагоре, видя го и вдигна чадъра си, сякаш замахваше да го удари. Изтича бързо през червената градина до входната врата.
— Млади човече! — извика той, докато тичаше нагоре по стълбите. — Какво правите?
— Просто гледам — смутено отвърна Дъглас.
— И това е всичко, така ли? — викна господин Кобърман.
— Да, сър. Гледам през стъклата. Виждам какви ли не светове. Сини, червени, жълти. Всички различни.
— Какви ли не светове, така значи! — Господин Кобърман погледна стъклата с пребледняло лице. После се овладя. Избърса лице с кърпата си и се разсмя насила. — Аха. Какви ли не светове. Всички различни.