Продължи към стаята си.
— Давай, играй си.
Вратата се затвори. Коридорът опустя. Господин Кобърман се бе прибрал.
Дъглас сви рамене и си избра ново стъкло.
— Я, всичко е лилаво!
След половин час, докато си играеше в пясъчника зад къщата, Дъглас чу трясък и звън. Скочи.
Миг по-късно на задната веранда се появи баба. В ръката й трепереше старият ремък за бръснача.
— Дъглас! Колко пъти съм ти казвала да не тупкаш с топката по стената! Ох, иде ми да заплача!
— Но аз си седях тук! — запротестира той.
— Ела да видиш какво си направил, лошо момче!
Големите цветни стъкла на прозореца лежаха натрошени в пъстър хаос на площадката. Баскетболната му топка се мъдреше сред останките.
Преди още да успее да каже, че е невинен, получи десетина жилещи удара по дупето. Както и да се мъчеше да се скрие, ремъкът успяваше да го намери и удряше отново, без да обръща внимание на писъците му.
По-късно, скрил ума си в пясъка като щраус, Дъглас раздухваше ужасните си болки. Знаеше кой е хвърлил топката. Мъж със сламена шапка, твърд чадър и студена сива стая. Да, да, да. Сълзите се стичаха по бузите му. Само почакай. Само почакай.
Чу как баба събира счупените стъкла. Изнесе ги навън и ги изхвърли в контейнера за боклук. Сини, розови и жълти метеори проблеснаха и изчезнаха.
Когато тя си отиде, тихо хленчещият Дъглас стана да прибере три парчета от необикновеното стъкло. Господин Кобърман не харесваше цветни прозорци. Значи това — парчетата звъннаха в ръката му — си струва да се запази.
Всеки ден дядо се връщаше от редакцията на вестника си в пет часа, малко преди квартирантите. Когато бавните му тежки стъпки отекваха в коридора и дебелият махагонов бастун започваше да тропа по дъските, Дъглас тичаше да прегърне големия корем и да поседи на дядовото коляно, докато той четеше вечерния вестник.
— Здравей, дядо!
— Здрасти там долу!
— Днес баба ряза пилета. Беше интересно да се гледа — каза Дъглас.
Дядо продължи да чете.
— Пилета. Втори път за тази седмица. Същинска птичарка. А на теб ти харесва да гледаш как ги корми, а? Хладнокръвен дребосък! Ха!
— Просто съм любопитен.
— И още как — намръщи се дядо. — Помниш ли онзи ден, когато младата дама беше убита на гарата? Ти просто се приближи и заразглежда кръвта и всичко останало. — Той се разсмя. — Странна птица си. Остани си такъв. И никога през живота си не се бой от нищо. Сигурно си го прихванал от татко си, нали е военен и тъй нататък, а ти беше тъй близък с него, преди да дойдеш да живееш тук миналата година.
Дядо отново се зачете във вестника си.
Последва дълго мълчание.
— Дядо?
— Да?
— А може ли човек да няма сърце, дробове или стомах, но въпреки това да си ходи насам-натам, съвсем жив?
— Би било чудо — избоботи дядо.
— Нямам предвид това… чудо. Искам да кажа, ами ако е съвсем различен отвътре? Не като мен.
— Е, тогава няма да е съвсем човек, нали така, момче?
— Сигурно не, дядо. Дядо, а ти имаш ли сърце и дробове?
Дядо се разсмя.
— Ами, честно казано, не зная. Никога не съм ги виждал. Никога не са ми правили рентгенова снимка, никога не съм ходил на лекар. Може пък да съм плътен като картоф, кой знае.
— А аз имам ли стомах?
— Имаш, и още как! — викна баба от вратата на гостната. — Нали го храня. И дробове си имаш — така силно крещиш, че и мъртвец можеш да събудиш. Имаш и мръсни ръце, марш да ги измиеш! Вечерята е готова. Дядо, хайде. Дъглас, марш!
Дори дядо да смяташе да продължи странния им разговор, потокът бързащи надолу квартиранти го лиши от тази възможност. Закъснееше ли вечерята и с една минута, баба и картофеното пюре щяха веднага да станат на бучки.
Квартирантите се смееха и си приказваха на масата — единствено господин Кобърман бе мрачен и мълчалив, — но утихнаха, когато дядо прочисти гърлото си. Няколко минути той говори за политика, след което премина на друга интересна тема — странните смъртни случаи в последно време.
— Това е достатъчно, за да накара един стар вестникар да наостри уши — каза той и ги изгледа. — Ето например младата госпожица Ларсън, която живееше оттатък дерето. Намерили я мъртва преди три дни, без видими причини за смъртта, цялата покрита със странни татуировки и с такова изражение, от което би се разтреперил и Данте. А другата млада дама, как й беше името? Уайтли? Тя пък изчезнала напълно безследно.
— Такива работи стават непрекъснато — обади се с пълна уста гаражният техник господин Бриц. — Да сте виждали някога досиетата на Службата за изчезнали? Ей толкова дълги са — показа той. — И никой не знае какво се е случило с повечето от тях.