Никакъв отговор.
— Господин Кобърман, къде работите нощем? Господин Кобърман, къде работите?
Лекият ветрец раздвижи завесата на синия прозорец.
— В червен свят, в зелен или в жълт, господин Кобърман?
Навсякъде цареше синя стъклена тишина.
— Чакайте — каза Дъглас.
Слезе в кухнята, отвори голямото скърцащо чекмедже и извади най-големия и най-остър нож.
Съвсем спокойно излезе в коридора, качи се обратно по стълбите, отвори стаята на господин Кобърман, влезе и затвори вратата, стиснал ножа.
Когато Дъглас влезе в кухнята и сложи нещо на масата, баба проверяваше коричката на пая.
— Бабо, какво е това?
Тя му хвърли един бърз поглед над очилата.
— Не зная.
Беше квадратно като кутия и еластично. Оранжево. Към него бяха прикрепени четири сини тръбички с правоъгълно сечение. Миришеше странно.
— Бабо, виждала ли си подобно нещо?
— Не.
— Така си и знаех.
Остави го на масата и излезе. След пет минути се върна с нещо друго.
— Ами това?
Сложи на масата розова верижка с лилав триъгълник в единия край.
— Стига си ми досаждал — каза баба. — Най-обикновена верижка.
Следващия път и двете му ръце бяха пълни. Пръстен, квадрат, триъгълник, пирамида, правоъгълник и… разни други фигури. Всички до една гъвкави, еластични, сякаш направени от желатин.
— Това не е всичко — каза Дъглас, докато ги оставяше на масата. — Там има още много.
— Да, да — отсъстващо рече баба, без да се откъсва от работата си.
— Грешиш, бабо.
— За кое?
— За това, че хората отвътре са еднакви.
— Стига си говорил глупости.
— Къде ми е касичката?
— На лавицата, където си я остави.
— Благодаря.
Изтопурка в гостната за прасето-касичка.
Дядо се прибра от работа в пет следобед.
— Дядо, ела горе.
— Разбира се, синко. Защо?
— Искам да ти покажа нещо. Не е много приятно, но е интересно.
Дядо се позасмя и тръгна след внука си към стаята на господин Кобърман.
— Баба не трябва да разбира за това. Няма да й хареса — каза Дъглас и отвори широко вратата. — Виж.
Дядо ахна.
Следващите няколко часа Дъглас запомни за цял живот. Следователят стоеше с помощниците си над съблеченото тяло на господин Кобърман. Долу баба питаше някого: „Какво става горе?“, а дядо казваше с треперещ глас: „Ще взема Дъглас на дълга ваканция, за да забрави цялата тази гадост. Гадост, ама че гадост!“
— Какво му е лошото? — попита Дъглас. — Не виждам нищо нередно. Не ми е зле.
Следователят потръпна.
— Кобърман е мъртъв, ясно е.
Помощникът му се потеше.
— Видяхте ли онези неща в тенджерите и опаковъчната кутия?
— Боже мой. Да, видях ги. Господи!
— Исусе Христе.
Следователят отново се наведе над тялото на господин Кобърман.
— Момчета, по-добре това да си остане тайна. Това не е убийство. А милосърдие от страна на момчето. Бог знае какво можеше да се случи иначе.
— Какво тогава е Кобърман? Вампир? Чудовище?
— Може би. Не зная. Нещо… Не е човек. — Следователят сръчно прокара ръка по шева.
Дъглас бе горд от работата си. Доста се бе постарал. Бе наблюдавал внимателно баба и бе запомнил всичко. Иглата, конеца и всичко останало. Общо взето, господин Кобърман по нищо не отстъпваше на което и да е пиле, пратено в адската пещ от баба.
— Чух момчето да казва, че Кобърман останал жив дори след като всички онези неща били извадени от него. — Следователят погледна към триъгълниците, верижките и пирамидите в тенджерите с вода. — Продължавал да живее. Господи.
— Момчето ли е казало това?
— Да.
— Тогава какво е убило Кобърман?
Следователят извади няколко нишки от шева и каза:
— Това…
Слънчевите лъчи проблеснаха студено в полуотворената съкровищница; шест долара и шейсет цента в сребърни монети, натъпкани в гръдния кош на господин Кобърман.
— Бих казал, че Дъглас е направил доста добра инвестиция — каза следователят и бързо заши плътта над „пълнежа“.