— Защо ние? Защо предлагат на нас?
— Салим бей ми има доверие.
Верон наклони глава настрани с онова толкова присъщо за нея скептично изражение, сякаш молеше да ѝ спестят празните приказки.
— Добре. А сега сериозно?
— Защото сме на правилното място — отбеляза Вахан. — Само погледни картата. Имаме бизнес в Константинопол, където американците могат да доставят стоката. Живеем в Трабзон, на две крачки от Батуми и на половината път до петрола в Баку. Освен това ще им осигурим печалба. От финансовия колапс насам сметките на империята са на минус и султанът спешно се нуждае от пари.
— Хайде моля ти се, та той има пари — отбеляза саркастично жена му. — И то много.
— Грешиш. Доколкото ми е известно, външният дълг на империята е над двеста милиона лири. А най-лошото е, че от тях тук са усвоени само сто и двадесет милиона. — Заговори по-тихо. — Изглежда, че осемдесет милиона са били преведени по лични сметки.
— Рушвети — поясни ненужно Григорис, триейки палеца и показалеца си. — Както знаете, в Константинопол това е начин на живот.
— Така е — съгласи се Вахан. — Пълна мизерия. Останалите пари бяха пръснати за покриване на разходите около глупавата Кримска война и за операцията на остров Крит[5]. Останахме бедни като просяци.
— Откъде знаеш всичко това? — учуди се Верон. — Кой ти разказва тези неща?
Съпругът ѝ сви рамене.
— Това разправят всички в Константинопол. От тези двеста милиона заем знаеш ли колко са достигнали до бизнеса? Някакви жалки десет милиона, представяш ли си? После дойде кризата и — бам! — сметките на Османската империя останаха с отрицателен баланс. — Той сниши глас. — Един приятел от Османската имперска банка ми разказа, че когато международните банки създали ликвидационна комисия и поискали да разгледат нашите сметки, направо се ужасили. Изглежда, империята няма никаква счетоводна система! — Вахан поклати глава. — Никой не знае точно колко се харчи и за какво, пълна анархия! Европейците разбрали, че искаме заеми, за да изплащаме други заеми. Какъв позор! Когато великият везир трябвало да извърши плащане и откривал, че в сметката няма пари, знаеш ли какво правел? Вземал нов заем! — Той разпери ръце в знак на отчаяние. — Направо е непростимо! Мошеничество!
Григорис поклати глава и въздъхна.
— Империята е разграбена, няма съмнение!
— И то така, че султанът няма пукната пара и започна да дава концесии на безценица — продължи съпругът. — И всичко това ти го казвам, за да ти обясня защо ни дава изключителни права за доставките на керосин в рамките на империята срещу пет хиляди златни лири.
— Знам, че това са много пари — отново се намеси Григорис. — Но предвид залога, може да донесе и голяма изгода. Трябва да признаем, че се намираме пред голяма възможност. Щом толкова хора забогатяват от липсата на добро управление, защо и ние да не вземем своя дял?
Верон потърка брадичката си, сякаш искаше да изтъкне и последните си съмнения, но истината бе, че вече не изпитваше такива. Интуицията ѝ подсказваше, а и опитът я бе научил, че най-добрите инвестиции се получават, когато продавачът е притиснат от кредиторите и спешно трябва да продава. Очевидно, колкото и невероятно да звучеше, такъв бе случаят и на султана.
— Имате право — отсъди накрая тя, отстъпвайки пред солидните аргументи. — Наистина изглежда добра сделка!
III.
ПРЕЗ ЗИМАТА УЛИЦИТЕ НА ТРАБЗОН ВИНАГИ ТЪНЕХА В КАЛ, но тя не попречи на Вахан Саркисян да направи неделната си разходка по главната улица, облечен в най-хубавите си дрехи. Сутринта бе отишъл на служба в църквата „Св. Ана“, а сега демонстрираше благосъстоянието и общественото си положение из центъра на града. В крайна сметка не всеки имаше достъп до султанския двор.
Валията се разхождаше, облечен във фрак, с ръкавици и колосана яка; в едната си ръка въртеше бастун, а в другата — запалена пура. На главата му гордо се мъдреше червеният фес, а лицето му руменееше от благоденствието, което се полагаше при такова богатство. Водеше жена си под ръка, докато Калуст вървеше зад тях, държейки за ръка един каведжи. Всички носеха костюми по поръчка от Париж — тя беше облечена с дълга пола с кринолин, а гърбът ѝ бе пристегнат с корсет, следвайки последните тенденции на изисканата европейска мода.
— Колко е свеж въздухът! — възкликна господарят, вдишвайки дълбоко острия солен аромат на Черно море. — Ах, този мирис на море! Прекрасно!