— И по-зле може да е — отвърна Калуст. — Проблемът не е Зиновиев, а Русия. Не забравяйте, че дори Ротшилд и Нобел срещат трудности в Баку. Знаете ли какво ще ви кажа? По-добре да спрем да разчитаме на кавказкия петрол.
Холандецът се намръщи.
— Ако изгубим руснаците, драги, трябва да има с кого да ги заменим. Няма да издържим само с кладенците в Суматра и Борнео. Имате ли нещо предвид?
Арменецът кимна.
— Румъния.
Хендрик изненадано го зяпна.
— Шегувате ли се? — разсмя се той. — Още от времето на Дракула единственото, което румънците могат да добиват, е кръв!
Калуст остана сериозен, давайки да се разбере, че не се шегува.
— Румъния, Хендрик, разполага с терени, които не са за подценяване — изтъкна той. — Във влашките плата има много петрол и аз ви предлагам да се заемем. Ако изгубим Кавказ, трябва да гледаме към Карпатите. Нямаме друг избор.
— Но, доколкото знам, на румънска територия действа Ротшилд — отбеляза холандецът. — Как предлагаш да влезем там?
Домакинът заговори по-тихо.
— Като се включим в учредяването на румънска компания — каза той. — Имам сведения, че се готви нещо такова. — Но работите по добива на петрол са прекалено скъпи и румънците нямат достатъчно средства. Така се включваме ние. Ако „Роял Дъч Шел“ има готовност, аз ще намеря парите. Не се тревожи.
— Как?
Домакинът посочи към Чарлз Рубенщайн, който разговаряше с Нунуфар в средата на салона.
— Не забравяйте, че имам връзки в банковите среди — напомни той. — Калуст замълча, докато наблюдаваше изражението на събеседника си. — Какво мислите? Да действаме ли?
Хендрик скръсти ръце на гърдите си.
— Карпатите, значи… Наистина ли смятате, че там има място за нас?
— Според моите източници — да.
След миг на размишление лицето на едрия холандец бе озарено от пленителната му усмивка и той кимна утвърдително.
— Добре тогава, да го направим.
Обичайните пътувания до Париж заплашваха да се превърнат в истинско изпитание винаги когато Нунуфар искаше да го придружи. Напоследък жена му често настояваше да пътува с него при ежемесечните му посещения във Франция. Калуст отиваше в Париж привидно по бизнес дела, но и с намерението да споделя леглото и други лечебни удоволствия с красавицата, която живееше в апартамента му в „Риц“. Нунуфар искаше да пазарува, да ходи на театър и да се разхожда в Булонския лес. Макар и огромен град, Лондон ѝ се струваше прекалено груб и простоват, много различен от изтънчения и артистичен Париж.
Винаги когато жена му и синът му решаваха да го придружат, на Хайд Парк Гардънс се събираше цял отряд от слуги, неколцина носачи на куфари, двама готвачи и един valet de chambre[62]', изглеждаха така, сякаш отиваха на сафари. Групата заемаше три купета във влака и спретваше истеричен спектакъл по гарите и пристанищата, през които минаваше.
— Ах, така имам нужда от соли! — негодуваше Нунуфар, размахвайки силно ветрилото си. — Тези пътувания направо ме довършват. Уф, какъв ужас! Изморена съм…
Веднъж пристигнали в Париж, мадам Дюпре ги посрещаше на гарата с две коли, които ги откарваха до симпатичния апартамент на четвъртия етаж на Ке Д‘Орсе 27, който шефът ѝ наскоро бе наел. Нунуфар, Крикор и конвоят слуги се настаняваха там, а Калуст се отправяше към лъскавите си покои в Риц.
— Не ме взимай за глупачка — каза веднъж съпругата му с леден глас. — Много добре знам какво става в хотела!
Калуст се изчерви от срам.
— Уверявам те, че… само спазвам предписанията на лекаря — заяви твърдо той, трудно преодолявайки неохотата си да обсъжда с жена си толкова деликатен въпрос. — Доколкото знам, не ти липсва нищо, нали?
Тя го изгледа гневно.
— Просто искам да знаеш, че не съм глупачка.
Нунуфар прекарваше по-голямата част от времето си в Париж в пазаруване в Кало Сьор — големия моден магазин, за който работеха едни от най-изтъкнатите френски дизайнери, и Калуст подозираше, че именно там е научила за момичетата, които живееха в „Риц“. Та нали мадам Дюпре ги обличаше толкова стилно от магазина на улица „Тебу“? Въпреки класата си, това място се оказа истински клюкарник.
Тъкмо бяха влезли в галерия „Аполон“ в Лувъра, когато Калуст внезапно спря пред една гръцка статуя и се обърна към асистентката си.
— Момичето, което сега живее в апартамента ми, вече навърши осемнадесет — отбеляза той, сякаш това му бе хрумнало току-що. — Времето ѝ изтече. Моля, освободете я, когато замина за Лондон.
Мадам Дюпре неохотно завъртя очи.
— О, не! — въздъхна тя. — Правят невъобразими сцени винаги когато им казвам да си тръгнат. Последния път трябваше да викам персонала, за да я изведе на улицата. Много неприятно, не можете да си представите! Знаете ли? Момичетата свикват c луксозния начин на живот и смятат, че им се полага по право! Ужасно досадно е!