— Ами… — учуден запита Калуст — възнаграждението, което им давам накрая?
— Това малко ги успокоява, наистина. Като видят парите, някои покорно си тръгват. — Тя въздъхна. — Но последната… истински кошмар! Надявам се с тази да мине по-добре.
— Ако протестира, кажете, че няма да ѝ платите. Така веднага ще я поставите на мястото ѝ.
Асистентката кимна.
— Прав сте — каза тя. — А колко да ѝ дам? Както обикновено ли?
— Да. Десет хиляди франка. Това са много пари, не мислите ли?
Мадам Дюпре се усмихна.
— И как иначе? С тези пари момичето може да си живее пребогато! — Прехапа устната си. — Ами заместничката ѝ? Имате ли предвид някоя?
Те тръгнаха отново и разглеждаха подробно фреските, които украсяваха разчупения таван на галерията. Арменецът бръкна във вътрешния джоб на сакото си извади син лист от тефтер, от онези, които постоянно носеше у себе си, за да си записва идеите, които му хрумваха. Подаде го на асистентката си.
— Тази сутрин закусих в кафе „Прокоп“ и там забелязах млада сервитьорка — каза той. — Управителят ми даде адреса ѝ. Тя е от Нормандия, с млечнобяла кожа, каквато никога не съм виждал! Говорете с нея и я подгответе, както обикновено. Цветя, бижута „Картие“ и така нататък. — Калуст рязко махна с ръка. — Но не я водете в Кало Сьор, ясно? Жена ми ходи там и мисля, че някой от персонала се е раздрънкал и ѝ е разказал за моето… лечение. Няма да е добре Нунуфар да я срещне там. Не искам скандали.
Мадам Дюпре хвърли поглед на адреса, записан на листчето, но не успя да разчете първите думи.
— Какво е това?
Калуст погледна и се усмихна въодушевено.
— Името ѝ — каза той с известен блясък в очите. — Казва се Йожени.
IX.
КОЛАТА ПРЕСЕЧЕ ПОРТАЛА НА ОРЛИ ФАРМ и Крикор погледна към внушителната оранжева сграда в тюдорски стил. Имаше нещо обезпокоително в нейната величествена и тайнствена фасада. Наоколо се простираше голяма тревна площ, по която се виждаха младежи, облечени в безупречно бели униформи, които упражняваха ударите си на крикет в мократа трева.
— Харесва ли ти новото училище? — запита майка му, когато слязоха и огледаха мястото. — Хубаво е, нали? Точно тук се развива действието в онзи роман на господин Тролъп…
Крикор не можеше да откъсне очи от зловещата фасада на Орли Фарм.
— Да, майко.
Зад лаконичния отговор се криеше ураган от емоции, който бушуваше в душата му. Докато го подготвяше за прогимназиалното образование, мис Брокуей непрекъснато повтаряше, че то е жизненоважен период в живота на човека. — В прогимназия отиват само порасналите мъже! — бе му казала тя, напомняйки му постоянно, че от този момент нататък трябва да остане твърд и непреклонен пред всички препятствия, колкото и тежки да са те. Това означаваше, че трябва да престане да хленчи като бебе. Като мъж, вече навършил десет и постъпващ в прогимназията, той трябваше да се изправя пред трудностите без колебание и леност. Не че Крикор се чувстваше мъж, та той не забелязваше никаква разлика от детето, което беше вчера. Преди всичко искаше да скрие тъгата, която изпитваше от факта, че трябваше да живее далеч от дома, в интерната — място, което не познаваше.
След като почакаха малко в коридора, семейството бе прието от домакинката на училището — изнервена слаба жена на средна възраст, с прошарена коса, прибрана в кок. Тя ги посрещна делово и скоро даде да се разбере, че си има друга работа, затова родителите трябваше да побързат да се сбогуват.
— Хайде, кажете довиждане на майка си — нетърпеливо подкани тя Крикор. — Нямаме цялото време на света. Имаме много неща за вършене, времето не достига.
Притиснат, Крикор се обърна към майка си и спомняйки си заръките на мис Брокуей, се усмихна леко, почти безразлично, и ѝ подаде ръка. Нунуфар малко се изненада от начина, по който синът ѝ се сбогуваше с нея, без да я прегърне и целуне. Той просто ѝ подаде ръка — обикновен жест на един непознат, но се примири и я стисна, преди да си тръгне.
Ах, Крикор се бе превърнал в истински мъж! Да се сбогува с майка си с ръкостискане? Смелчага! Какво по-голямо доказателство за това, че вече е пораснал? Ако го бе видяла, мис Брокуей несъмнено щеше да се гордее с него. Чувствайки се вече като голям човек, новият ученик на Орли Фарм изправи рамене и придружи домакинката до първия етаж, за да види стаята, в която отсега нататък щеше да спи. Представляваше миниатюрна кутийка с легло, малко бюро, мивка и гардероб. Помещението бе много по-тясно в сравнение с Хайд Парк Гардънс 38. Но какво значение имаше всичко това, щом той вече беше мъж?