— Да, господине.
Господин Браун отново стана от мястото си и спокойно се отправи към арменеца. Спря пред него и се наведе така, че сините му очи бяха само на една ръка разстояние от кафявите очи на Крикор.
— Вие сте написали това съчинение, нали, драги Саркисян.
Чувствайки как неумолимият поглед на учителя го разгадава изцяло и съзира вината в душата му, Крикор наведе глава и усети как очите му се насълзяват.
— Аз бях.
Гласът му прозвуча плахо и много тихо, но достатъчно ясно, за да се приеме като признание за случилото се. Професор Браун прати Роджър на мястото му и продължи урока, но после заведе двамата ученици при директора — многоуважавания Кар, и му разказа за случилото се. След като бе надлежно информиран, директорът прошепна нещо на господин Браун, който бързо изхвърча от кабинета. После изпрати Крикор да чака отвън и остана сам с Роджър.
Арменецът седна на един стол до вратата на кабинета и зачака нареждания, докато нервно търкаше ръцете си. След минута видя господин Браун, който се връщаше при директора с дълга пръчка в ръка, и разбра, че приятелят му е загазил. Излезе бързо и Крикор забеляза, че не носеше пръчката.
Напрегнатата тишина внезапно бе раздрана от остър плющящ звук, последван от приглушен стон; бяха започнали да налагат Роджър. Чуха се още удари. Общо шест, всичките съпроводени от все по-силни ридания, а последните две си бяха направо писъци. Две минути по-късно вратата се отвори и Роджър излезе от кабинета, накуцвайки, със зачервено лице и подути от плач очи, като потъркваше наболяващия го задник.
Директорът се появи на вратата.
— Сега вие, господин Саркисян.
С разтуптяно сърце и тежка буца в стомаха Крикор се подчини и влезе в кабинета с наведена глава. Знаеше, че го чака същата доза пердах, и при вида на поставената върху бюрото пръчка го побиха тръпки. Беше обречен. Спомни си накуцващия Роджър и неговото страдалческо лице и си пожела всичко да приключи бързо. Способен ли бе и сега да остане твърд? Подозираше, че ако беше там, мис Брокуей би наблюдавала внимателно как той понася наказанието.
Директорът взе пръчката, а ученикът постави ръка на колана си, за да го разкопчее и да свали панталоните си, подлагайки голия си задник на заслуженото наказание. Но господин Кар, макар че все още изглеждаше ядосан, изненадващо седна зад бюрото си.
— Престъплението, което извършихте, драги Саркисян, е просто отвратително от интелектуална гледна точка — заговори той. — Хитрувате, но по-лоша е пълната липса на почтеност. Това е безнравствено, неприемливо и недостойно поведение за джентълмен. В нашето училище няма място за такива неща. Джентълменът трябва винаги да се държи добре, да спазва правилата и винаги да бъде честен. — Директорът се прокашля. — Разбира се, господин Димбълби е по-виновният от двама ви. Все пак изгодата от тази лъжа се пада на него. Затова бе наказан по-строго и справедливо. Колкото до вас, драги Саркисян, надявам се днешните събития да ви послужат за урок. Урок за това как трябва да се държите в училище и бих казал, също и в живота. Бягайте далеч от пътя на лъжата и непочтеността. Бъдете достоен джентълмен и примерен представител на тази институция. — Той посочи вратата на кабинета. — Този път ще ви пощадя, като се надявам да си вземете поука. Следващия път няма да излезете през тази врата, а през портата на училището.
Изплашен, но облекчен, Крикор се извини за държанието си, обеща да не се повтори и когато вече нямаше какво да каже, се приготви да тръгва. Когато стигна до вратата, директорът отново го повика.
— Не мислете, че ще се измъкнете толкова лесно, Саркисян — каза англичанинът. — Утре искам на бюрото си няколко страници с прилежно изписана първата строфа от „Енеида“.
— Моля, господине?
Многоуважаваният Кар премигна и започна да рецитира по памет:
Arma virumque cano, Troiae qui primus ab oris
Italiam, fato profugus, Laviniaque venit
litora, multum ille et terris iactatus et alto
vi superum saevae memorem Iunonis ob iram;
multa quoque et bello passus, dum conderet urbem,
inferretque deos Latio, genus unde Latinum,
Albanique patres, atque altae moenia Romae.
— Искате да препиша строфата на лист ли, господине? Директорът наведе глава и започна да разлиства някакви документи, връщайки се към задълженията си. Изглеждаше, сякаш се бе отнесъл някъде далеч, но това бе само заблуда, защото след няколко секунди наруши внезапното си мълчание.
— Искам да я препишеш хиляда пъти — заяви той, без да вдига поглед. — Приятен ден, Саркисян.
X.