X.
В ЪГЪЛА НА САЛОНА СВИРЕШЕ КИТАРЕН ОРКЕСТЪР, придавайки на атмосферата в ресторанта изисканост и стил. Всичко наоколо излъчваше тиха изтънченост, с четирите колони в краищата на квадратното помещение, мраморния под, дебелите килими, статуите и огледалата по стените, арките на входовете, покрити със завеси, кристалните свещници и множеството капандури в стил ар нуво по подиума.
— Ах, колко е шик…
Седнал на масата си, Калуст се наслаждаваше на прекрасния момент. Хотел „Риц“ на Пикадили бе отворил врати преди две години и арменецът се чувстваше така, сякаш беше отчасти и негов. Щом бе построен с неговите пари, защо да не си припише част от заслугата? Лондонският „Риц“ беше толкова негов, колкото и апартамент 420 на четвъртия етаж, най-луксозният в Париж, където вече бе прекарал много нощи със своята дама.
Фигурата на Хендрик ван Тигелен, приличаща на прегърбен бик, която се появи в салона, развали магията на момента. Холандецът бе пълна противоположност на арменеца. Единият бе прекалено открит, другият — дискретен; първият — ведър, вторият — сериозен. Но контрастът между тях се бе превърнал в печеливша комбинация. Хендрик се разкриваше, Калуст бе прикрит; единият представляваше осезаемо тяло, а другият — невидима душа. Ето защо намръщеното изражение на директора на „Роял Дъч Шел, докато приближаваше към масата, се стори на Калуст напълно излишно. Защо бяха дошли на това изискано място, щом той беше в лошо настроение?
— Кажете, чели ли сте Библията?
Въпросът, хвърлен от Хендрик направо, докато се настаняваше, изненада арменеца.
— Библията ли? Защо ми говорите за Библията? — попита той, леко подразнен. — Сега трябва да обсъдим инвестициите в САЩ! Компанията, драги, не може да се издържа само от петрола в Суматра и Борнео. Скоро ще имаме и Румъния, но това не е достатъчно! Трябва да стъпим агресивно на американския пазар. Вече създадох някои връзки, които…
— Никога ли не сте чели псалмите? — прекъсна го новодошлият, сякаш не бе чул нито думичка и нищо друго нямаше значение. — Не сте ли се интересували?
Калуст направо се смая.
— Псалми? За какво говорим всъщност? — Той се взря в отчаяното лице на холандеца и разбра, че нещо не е наред. — Добре ли сте? Случило ли се е нещо?
Директорът на „Роял Дъч Шел“ механично постави на масата дебела книга с кръст на корицата. Библията.
— Ето, прочетете псалм 104, стих 15, втори ред.
Разбирайки, че Хендрик иска да му покаже нещо, арменецът взе дебелия том и го разлисти, докато намери въпросния пасаж.
— … и дървено масло, от което блещи лицето му — прочете на глас той. — Какво е това?
Сините очи на холандеца бяха вперени в него.
— Какво е дървеното масло?
— Маслиново масло, зехтин… Защо?
Хендрик постави пръст на стиха.
— Един тип на име Дарси получи същото съобщение преди няколко седмици от хората си в Персия — каза той. — Помните ли, когато преди няколко години в Париж ми разказахте как някакъв генерал ви предложил концесия в Персия за петнадесет хиляди лири?
— Много добре — отвърна Калуст. — Вие казахте, че е рисковано и че не сте заинтересован. — Той смръщи вежди. — Защо? Случило ли се е нещо?
— След като е разговарял с вас, генералът, изглежда, е отишъл при въпросния Дарси и му е дал концесията. Дарси основал малка петролна компания, наречена „Англо-Персиян“, и прекарал всички тези години в търсене на петрол за сметка на някакви шотландски инвеститори. Очевидно нещата не вървели добре, докато един ден Дарси не получил съобщение от хората си на терен, в което се казвало да прочете стиха от Псалмите, в който се споменава за маслиновото масло.
Събеседникът му повдигна вежди, внезапно разтревожен.
— Не ми казвайте, че са открили петрол!
Холандецът дълбоко въздъхна и кимна.
— Море от петрол — потвърди той с унила физиономия. — Някъде в средата на нищото, на място, наречено Масджид-и-Сюлейман. — Въздъхна тъжно. — Тази „Англо-Персиян“ ще ни отвори много работа…
Като чу това, Калуст се стегна и потрепери леко, сякаш напрежението в тялото му растеше.
— Вие сте виновен! — извика той със зачервено от гняв лице, размахвайки пръст към събеседника си. — Тази концесия ни беше в кърпа вързана! Генерал не-знам-си-кой дойде при мен, за да ми я даде за жълти стотинки! Аз се срещнах с вас, за да обсъдим сделката, а какво направихте вие? Отказахте! — Отчаяно размаха ръце. — Не знам как още не съм ви… — Не можеше да намери думи за безумната ярост, която го изгаряше отвътре. — Вината е ваша! Само ваша, чувате ли?!
Директорът на „Роял Дъч Шел“ наведе глава, съзнавайки, че отговорността е негова.