Първоначалното учудване на арменеца прерасна в тиха еуфория. Умът на Калуст кипеше от идеи; това променяше всичко. Щом Салим бей беше в управлението, може би той отново можеше да се домогва до концесия в Месопотамия. Развълнува се още повече, когато, след като разговорът приключи, османският посланик се прокашля и най-сетне мина на въпроса, поради който бе поканил госта си, като го уведоми, че има предложение за него.
— Всъщност идеята е на Салим бей — обясни дипломатът. Той дълбоко ви уважава и благодарение на вашите познания и положение ви смята за идеалния човек, който може да помогне на правителството по патриотичните въпроси, които се задават на дневен ред.
— На ваше разположение съм, ефенди — заяви арменецът, заинтригуван и в очакване. — Още повече, щом предложението идва от Салим бей, на когото истински се възхищавам.
— О, чудесно! Радвам се да го чуя. — Домакинът се изправи и взе някакъв документ от бюрото. Върна се на мястото си и се взря в госта си. — Имайки предвид вашата квалификация и факта, че сте постоянно пребиваващ в Лондон, като пътувате често и до Париж, бихме искали да ви назначим за финансов съветник на посолствата ни в двата града. — Разбира се, не знам дали ангажиментите ви ще ви позволят да изпълнявате тази длъжност…
Предложението изненада Калуст.
— Аз… — поколеба се той. — Вижте, аз вече не съм поданик на Османската империя. Преди няколко години получих британско гражданство и…
Домакинът махна с ръка.
— Знаем това и, повярвайте ми, за нас няма никакво значение.
— О, добре… — отново се подвоуми той, но само за миг. — Щом е така, ефенди, за мен ще е чест. Разбира се, че приемам.
Посланикът се усмихна.
— Много съм доволен! — възкликна той и незабавно се зае с документа, който лежеше на бюрото. — Впрочем Салим бей има предвид и нещо друго. Господин министърът ми изпрати инструкции да ви предложа да станете финансов съветник на самата Османска империя. Какво ще кажете?
Предложението накара Калуст да замълчи за момент в опит да обмисли многобройните възможности, които изведнъж му се предоставяха.
— Разчитайте на мен.
Когато малко по-късно напусна османското посолство в Лондон, на Калуст му се прииска да отпразнува случая някак по-специално. Но как точно? Вечеря? Прием? Разходка до Париж, за да се срещне с настоящата си красавица? Всичко това несъмнено изглеждаше приятно, но му се стори прекалено банално пред огромната промяна, която току-що му се бе случила. Трябваше да отбележи събитието по специален, неповторим и незабравим начин.
В същия миг се сети за художествената галерия, която сър Кенет Барк му бе показал преди няколко седмици. Намираше се в една пресечка зад „Чаринг Крос“, от страната на Ковънт Гардън. Качи се в каретата си и нареди на кочияша:
— Площад „Трафалгар“! В галоп!
Не беше много далеч. Каретата мина през Уест Енд до Оксфорд Съркъс, спусна се по Риджънт Стрийт, през Лечестър Скуеър и пресече Чаринг Крос, докато накрая стигна до Трафалгар.
Въпреки че пътуването бе кратко, Калуст отново забеляза колко много се бе променило движението в Лондон. Още се виждаха много коли, карети, каруци и животни — предимно мулета и коне, но броят на автомобилите значително бе нараснал. Въпреки това те привличаха вниманието на хората, очаровани от тези странни, димящи и шумни коли без впряг. В този миг Калуст осъзна, че трябва да е в крак е времето. В края на краищата нима бизнесът му не зависеше от бъдещето на подобни машинарии? Затова трябваше да послужи за пример и да се сдобие с автомобил възможно най-скоро.
След като пристигнаха, арменецът слезе и набързо взе стъпалата до Националната галерия, където изненада сър Кенет Барк в кабинета му.
— Днес ще е! — заяви той направо. — Днес ще купя Гуарди!
— Наистина ли?
Задъхан от вълнение, Калуст нетърпеливо махна с ръка.
— Да вървим!
С триумфиращия поглед на продавач, на когото най-сетне клиентът е в кърпа вързан, уредникът на музея облече палтото си, сложи шапката и последва Калуст.
Изкачиха се пеш по Чаринг Крос, минаха покрай театрите до входа на Ковънт Гардън с цветните им афиши, които разгласяваха бляскави драматични или музикални пиеси. Стоманеното небе изпълваше Лондон със синкав студен здрач, а минувачите приличаха на призрачни силуети, които ту изплуваха, ту потъваха в гъстата мъгла. Падаха дъждовни капки, като сълзи — мокри пръски, които танцуваха по течението на неспокойния вятър, но всички знаеха, че това беше само лек дъждец.