— Какво ви хрумна? — попита сър Кенет, вдигайки яката на палтото, за да се предпази от влажния студ. — Какво се случи, та точно днес решихте да купите картината?
— Да кажем, че имах добър ден. Искам да го отпразнувам по по-специален начин и Гуарди ми се струва идеален за случая.
Пресякоха улицата, заобикаляйки две коли и един димящ автомобил; тракането на конски копита сякаш тактуваше на буйния рев на двигателя като забързан метроном.
— Решението ви да купите картината всъщност служи за доказателство, че носите артистична душа.
Арменецът кимна едва забележимо.
— Днес повече от всякога чувствам, че трябва да се обградя от красота — призна той. — Усещам я като вътрешен мир, не знам как да ви обясня… — Захапа долната си устна. — Знаете ли кое е интересно? Мисля, че красотата ме прави по-добър човек.
— Любопитно наблюдение — отвърна англичанинът. — Спомняте ли си, когато веднъж ви казах, че изригващият вулкан и лъвицата, излязла на лов, носят красота?
— Красиви са — съгласи се Калуст, като вдигна пръст, за да покаже, че си е научил урока. — Ако не ни заплашват, разбира се.
— Точно така! Ако лавата пада отгоре ни, вулканът се превръща в нещо ужасяващо. Ако лъвицата ни преследва, тя става опасен звяр. Но ако наблюдаваме спектакъла на вулкана или на лъвицата, която преследва зебра от безопасно разстояние, когато нито вулканът, нито лъвицата ни застрашават, това е върховна наслада. Това означава, че съществува тясна връзка между красотата и доброто, както между злото и красотата. Ако нещо ни заплашва, то изначално е грозно. А величествените явления, които не представляват опасност за нас, винаги са прелестни.
— Това доказва нещо, в което винаги съм вярвал — отбеляза арменецът. — Красотата е неделима част от доброто.
— Красотата вече е свързвана и със смисъл — отвърна сър Кенет, забързвайки крачка, за да догони приятеля си. — От рисунките в Ласко до великите платна на Констабъл, от валсовете на Чайковски до поемите на Кийтс, от прозата на Уайлд до скулптурите на Микеланджело изкуството е постоянно търсене на смисъла на живота. Съпреживяването на красотата ни кара да вярваме, че светът има цел, нещата изпълняват отредената им роля и заемат определеното им място. — Кенет спря и въодушевено разпери ръце, сякаш за да обхване пространството наоколо. — Когато съзерцаваме милиардите звезди, които обсипват черното небе, или спираме да се насладим на мелодията на скореца, скрит сред листата на чинара, или да усетим плътната мъгла, която обагря лондонските улици в тайнствено сиво, прелестната изненада, която откриваме, ни доказва, че светът е специално място и като част от него ние също сме специални, благословени от божествено докосване, сякаш самите ние сме божествени. Вселената, която прегръща тези чудеса, прегръща и нас, идва при нас и ние се потапяме в нея, сякаш сме едно цяло. Красотата едва доловимо ни показва, че животът има смисъл. Може да не знаем какъв е той, но познавайки красотата, някак усещаме, че го има, и именно поради това, драги приятелю, вие и аз, а и много други, се чувстваме така развълнувани от всичко, що е красиво. Когато търсим красота, всъщност търсим цел на собственото си съществуване.
Тръгнаха отново, като известно време никой не продумваше. Калуст размишляваше върху думите на Кенет и се опитваше да открие смисъла на естетиката, взирайки се в лицето на учителя си по изкуство като покорно на стопанина си куче. При Лечестър Скуеър завиха надясно и потънаха в уличките пред Ковънт Гардън.
— Тогава бихме могли да кажем, сър Кенет, че красотата е проявление на божественото.
— Щом така ви харесва — съгласи се уредникът на Националната галерия. — Чрез красотата на природата намираме смисъла на Вселената, а чрез изкуството изразяваме божествената искра, която гори вътре в нас.
— Затова ли красотата е лицето на доброто?
— Ако вярвате, че бог е добро, може би да. — Той отново махна с ръка към улиците наоколо. — Когато Чарлз Дикенс решил да ни покаже покъртителната мизерия, в която живеят децата по лондонските улици, написал „Оливър Туист“ — творба, която намираме за хубава, защото застава на страната на доброто и ни принуждава да съзрем злото, което живее сред нас. — Той се намръщи. — Но все пак не мисля, че изкуството задължително трябва да бъде морално. Това би му отнело красотата.
Този път Калуст се спря насред тротоара и се взря в приятеля си, понечвайки да възрази.
— Интересна идея — отбеляза той. — Но не смятате ли, че е възможно да съществуват много красиви неща, които са лоши.