— Красотата и доброто са субективни и относителни понятия — заяви сър Кенет Барк и поднови крачка. — Както ви казах преди малко, когато нещо ни заплашва, ние го намираме за страховито. Изригващият вулкан е красив, когато го наблюдаваме отдалеч, но и ужасяващ, когато заплашва живота. — Замълча за миг. — Обаче е вярно, че съществува красота, която може да бъде оприличена на нещо зло. Вагнер например е бил гениален музикант, но същевременно — нетолерантен човек и антисемит. Та той открито подкрепял гоненията на евреи. Как да оценим оперите му, след като е бил толкова отвратителен човек?
— А има ли значение какво всъщност си е мислел Вагнер? — запита арменецът. — Трябва ли фактът, че познаваме лошата му човешка страна, да влияе на мнението ни за неговата музика? Защо не приемем, че един несъвършен артист е способен да създаде съвършена творба? Ако хубавото изкуство може да се твори само от добри хора, светците биха били най-великите творци. А не това е истината, нали? Доколкото ми е известно, по-голямата част от хората на изкуството въобще не са светци.
Уредникът на Националната галерия спря пред една витрина, украсена с няколко маслени и акварелни платна. На табелата на вратата пишеше „Ричардсън“
— Предавам се! — възкликна той с ослепителна усмивка. — Вашите разсъждения, драги ми Саркисян, доказват, че имате душа на естет.
Кенет се обърна и влезе в сградата, последван от Калуст. Без да губят време, те се отправиха към картината, от която арменецът бе привлечен и която не излизаше от мислите му още от първото посещение. Когато стигнаха обаче, тя не беше на мястото си и разтревожени, те отидоха при управителя на галерията.
— Извинете — заговори Калуст, — къде е картината, която бе окачена тук? Не ми казвайте, че сте я продали.
Мъжът се приближи до указаното място и веднага разбра за коя картина става дума.
— А, питате за „Изглед към Доло от река Брента“? — Посочи нагоре. — Свалихме я и я качихме на първия етаж. Искате ли да я видите?
— Ако е възможно…
Тримата се качиха на горния етаж по нестабилна вита стълба, самата тя също произведение на изкуството, и там видяха картината — малка, но великолепна — маслена боя върху парче дърво, малко по-голямо от човешка длан. Управителят на галерията също я огледа възхитен, сякаш и той я обожаваше.
— Отличен избор! — възкликна той одобрително. — Шедьовър на Франческо Гуарди. Забележителен художник, не мислите ли? Истински гений в изобразяването на Венеция!
В този миг Калуст взе решението, което дълго време бе обмислял.
— Купувам я.
Той още не го знаеше, но това бе истината: спонтанното желание да притежава картината, завладяло го през този ден, всъщност бе резултат от бавно осмисляне в продължение на години — от деня, в който баща му му даде онази меджидия, с която купи първата си декадрахма, до мига, в който изпиваше с очи „Изглед към Доло от река Брента“ в компанията на сър Кенет Барк.
XII.
КРИКОР ПОСЕЩАВАШЕ ВИНАГИ ЛЮБИМОТО СИ МЕСТЕНЦЕ на Хай Стрийт, когато се разхождаше около училището. Казваше се чайна „Корнфлауър“, но той, който миналата седмица бе навършил тринадесет години, всъщност бе привлечен от витрината. Или по-точно от изложеното на петте лавици, които се виждаха през вълшебното стъкло.
— Ах! — въздъхна приятелят му Роджър, когато двамата за пръв път минаха покрай чайна „Корнфлауър“. — Ягодови тарталети! — Той лакомо облиза устни. — Апетитно!
На Крикор направо му потекоха лигите. На всеки рафт имаше по дванадесет тарталети, всяка с по три ягоди и щедро количество кадифен крем. Какво мъчение само! Момчетата нетърпеливо пребъркаха джобовете си и извадиха всичко, което имат. Младият Саркисян бе получил седмичната си издръжка от три пенса предишния ден и пръстите му стискаха парите. Дали ще стигнат?
— Едно пени за тарталета — отвърна продавачът, когато двамата се изправиха пред тезгяха. — Колко искате?
Тъй като имаше цели три пенса, Крикор купи три тарталети, докато Роджър, който разполагаше с два пенса, си взе две. Погълнаха ги за по-малко от две минути и отново се върнаха до витрината, за да позяпат останалите сладкиши. Искаха още, но вече нямаха пари.
Докато все още облизваше остатъците от крем в ъгълчетата на устата си, Крикор се улови, че пресмята наум. Искаше да изпразни и петте рафта на чайна „Корнфлауър“, но за това се нуждаеше от солидна сума. Тъй като една тарталета струваше едно пени, да изяде всичко, щеше да му струва шейсет пенса; с три пенса на седмица трябваше да спестява цели два срока.