Младежът винаги бе гледал на баща си като на всемогъщ великан, непристъпна кула, около която се въртеше светът — човек, уважаван от целия град. Затова сутрешната случка разтърси из основи представата му за установения ред. Как бе възможно някакви си обикновени войници с мръсни униформи и груби маниери да накарат баща му да коленичи? Кои бяха те? И защо незабавно не бяха арестувани? Защо никой не се намеси? Защо позволиха да удрят баща му по този начин?
В ума на Калуст се въртяха множество объркани въпроси. Седна в любимия си кът в салона върху агнешката кожа и се потопи в учебниците си с изписани с арменски символи страници, но съзнанието му бе заето със случилото се на улицата. Колкото и да се опитваше, не можеше да мисли за друго.
— Обядът? Кога ще бъде сервиран?
Въпросът бе зададен от баща му, когато се появи в салона изкъпан и с чисти дрехи. Момчето се изправи, събра пети, както повеляваха правилата у дома, без да посмее да погледне главата на семейството.
— След половин час — отговори майка му, която веднага дотича от кухнята. — Готвачът приготвя хоровац [6], от който ще си оближеш пръстите!
Тя се върна към домашните си задължения, а господарят се настани върху няколко възглавници. След като се нагласи в най-удобната поза, той огледа салона и погледът му попадна върху момчето. Калуст бе останал прав, спазвайки етикета, и баща му му направи знак с глава да седне. Тогава забеляза унилото изражение и пребледнялото му лице.
— Какво има, Калуст? Какво ти е?
Малкият поклати глава, но тъжният му поглед остана забит в пода.
— Нищо, господине.
Не бе трудно човек да се досети за причината за състоянието му. Господарят бе публично унижен и хич не му се говореше за случилото се сутринта. Най-добре бе да се преструва, че нищо не е станало. Обаче разбираше, че подобно събитие е непонятно за деветгодишното момче, което винаги бе живяло с мисълта, че расте в привилегировано семейство. Калуст бе свикнал да слуша заповедите на баща си и да гледа как му се подчиняват, затова бе нормално да се чувства объркан. Трябваше ли да продължи да мълчи и да задълбочи смущението му? Изкушението беше голямо, но накрая размисли. Реши, че е по-добре синът му да знае в какъв свят живее.
— Животът не е лесен, Калуст — въздъхна примирено баща му. — Нашият народ е древен и от него произлизат богати и кадърни хора, но ние живеем под турския ботуш и сме подчинени на неговата воля.
Момчето се осмели да вдигне глава.
— Аз мислех, че всички сме османци…
Тези думи накараха Вахан да се усмихне.
— Така разправят, за да заблудят европейците — отвърна господарят. — Но ние, които живеем тук с тях, не можем да бъдем заблудени. — Лицето му придоби замислено, дори носталгично изражение. — Когато бях млад, турците имаха право да убиват арменци само да проверят дали сабята им е наточена. Собственият ми баща — бог да бди над него — го е виждал с очите си. Спомням си, че излизахме на улицата винаги с кърпа — беше задължително за всички християни. Бях петнадесетгодишен, когато един турчин ми заповяда да спра и да му лъсна ботушите. Затова винаги трябваше да си носим кърпа. За да лъскаме ботушите на турците.
— И вие… лъснахте ли ги?
Вахан нагласи възглавниците по-удобно.
— Винаги целувай ръката, която не смееш да хапеш — отвърна той. — Арабска поговорка, която арменците, които искат да оцелеят и да живеят добре в тази империя, никога не забравят. Дали му излъсках ботушите? Разбира се. Ако не го бях направил, щеше да ме убие.
— Но… защо?
— Защото ние сме арменци, а те са турци, сине. — Махна с ръка към прозореца. — Знаеш ли, светът е жесток. Режимът, който ни управлява — Османската държава, тя потиска всички, които живеят на нейна територия. Всички. Но никой не е толкова тъпкан и унизяван колкото християните. Ние, гърците, сърбите, българите, черногорците… Ние сме утайката на утайката — отнасят се с нас като чужденци по собствените ни земи. И всичко заради греха, че сме се родили християни и сме останали такива. — Вахан вдигна поглед, сякаш се обръщаше към някой друг. — Как е възможно Господ да допусне такава несправедливост?
— Но как така турците ни командват? — учуди се Калуст. — Ние сме повече от тях!
Господарят се взря в лицето на сина си. Това момче ще стигне далеч, помисли си той. Беше само на девет, а задаваше сериозни за възрастта си въпроси. Нямаше съмнение, далеч щеше да стигне.
— Повече сме тук, в Трабзон — поправи го баща му. — Тук и в голяма част от Анадола и Киликия, но турците са мнозинство в останалата азиатска част на империята. Освен това сабята и управлението в Константинопол са в техните ръце. Ние, християните, нямаме оръжие и затова не можем да се защитим.