— Кой лорд Ревелсток? — попита османският финансов министър, впечатлен от представените му имена. — Онзи от „Баринг Брадърс“?
— Точно той — потвърди Блейк. — Имайки предвид познанията на господин Саркисян за Константинопол, бихме искали да го поканим да се присъедини към екипа ни като технически съветник.
— Според мен отварянето на банка в Османската империя не е оправдано — побърза да изясни Калуст. — Германските, италианските и френските банки поемат рискове, които са неприемливи за Англия. Една английска банка трудно ще работи в такава агресивна конкурентна среда.
— Ще видим — отвърна приятелят му.
— Как… ще се казва тази банка? — попита Садим бей. — И в какви сфери ще инвестира?
— Мислим да я наречем Турска национална банка с изключително британски капитал — каза Блейк. — Възнамеряваме да подкрепим проекти за електричество и напояване в сухи райони като Месопотамия.
— Много добре — одобри османският министър с доволно изражение. — Не виждам проблем да подкрепим тази похвална инициатива. Отлична идея!
— Чудесно!
Неспособен да изпусне възможност, когато я види, Калуст се размърда на мястото си.
— Мисля, че Турската национална банка може да е от полза и на още едно място — заговори той спокойно, за да не тревожи събеседниците си. — Може да се кандидатира за петролна концесия.
— За бога, Саркисян! Пак този проклет петрол! — възкликна англичанинът с жест, който подсказваше, че темата отдавна му е омръзнала. — За нищо друго ли не мислите?
Арменецът му хвърли обиден поглед.
— Искате помощта и познанията ми за Константинопол, за да отворите банка? Тогава в замяна очаквам малко съдействие за този мой проект. Не искам много, не сте ли съгласен?
Молбата на арменеца звучеше разумно и Блейк не възрази.
— Така да бъде — отстъпи той. — Разкажете ми какво става.
— Работя със Салим бей от години и се опитвам да получа петролна концесия в Месопотамия — обясни Калуст, поглеждайки към турския си приятел, сякаш го молеше той да обясни ситуацията. — Без успех.
Салим бей схвана намека.
— Германците от „Дойче банк“, които инвестират в строежа на железопътна линия през Анадола до Багдад, издействаха султанът да им даде права за експлоатация на терените в непосредствена близост до линията — обясни финансовият министър. — Опитвам се да ги спра, но се опасявам, че прогерманското лоби в „Османско единство“ е много силно. С финансовата помощ на господин Саркисян успях само да саботирам усилията им.
— Кои германци стоят зад проекта? — попита английският депутат. — Споменахте „Дойче банк“.
— Правилно — потвърди Салим бей. — Именно германските интереси пречат на опитите на господин Саркисян да получи концесията. Иначе казано, подливаме си вода един на друг и никой нищо не постига.
— Би било идеално, ако се споразумеем с германците — предложи Калуст, обръщайки се към Блейк. — Мислите ли, че Турската национална банка би могла да съдейства за това?
Англичанинът поглади замислено русия си мустак.
— Лорд Харингтън е личен приятел на кайзера — отбеляза той. — Освен това, заради отговорностите си в „Роял Ексчейндж“ има много връзки в германското министерство на финансите, включително с Фон Гвинер — президента на „Дойче банк. Не ми се струва невъзможно.
Османският министър остана доволен.
— Отлична идея! — възкликна той. — При подобно сътрудничество между „Дойче банк“ и Турската национална банка, която смятате да основете тук, господин Саркисян има реални шансове да вземе концесията! Така даже ще спести на нашето правителство неудобството да откаже на една от двете страни. След като главните заинтересовани са от един отбор, с помощта на солиден рушвет няма да е трудно най-сетне да се сдобием с тази прословута концесия!
Калуст вдигна пръст към Салим бей.
— За да може този план да проработи, имаме нужда от още нещо — напомни той. — Сигурно си спомняте, че благодарение на моя доклад за залежите в Месопотамия личната хазна на султана се сдоби с всички имоти в региона, по-специално терените около Мосул. Идеята на Негово Величество се състоеше в това да печели пари от концесии, в случай че наистина открият петролни залежи. А Османската държава да остане с празни ръце. Не можем да го допуснем.
Османският министър разбра мисълта на арменеца. Ако петролните залежи останат собственост на султана, нямаше да има на кого да дадат рушвет, ако не на самия султан. Наистина, не можеха да го допуснат. Нямаше да минат без пари под масата.