— Прав сте, драги — призна той. — Както винаги, имате усет към детайла. — Взе бележника си и си записа нещо. — Веднага започвам процедура по прехвърлянето на тези земи към моето министерство. Впрочем така най-добре можем да гарантираме, че германците няма да получат нищо, ако не се споразумеят с вас.
По лицето на Калуст най-после заигра бегла усмивка. Планът му се струваше перфектен. Като съветник на османците и англичаните, той се намираше в най-изгодната позиция — съветваше едните и другите за постигането на една цел, която всъщност беше негова. При това положение какво би могло да се обърка?
Все едно да преговаря сам със себе си.
Заради новите си отговорности като съветник на Османската империя и банкер, които отбеляза с покупката на „Вил д’Авре“ — картина на Коро, Калуст постоянно пътуваше. Кръстосваше Европа с „Ориент Експрес“ до Константинопол, винаги с британския си паспорт, който му служеше като защита в случай, че нещо се обърка, и обратно до Париж и Лондон. Между непрестанните пътувания правеше прекъсвания за кратки почивки, организирани безупречно от мадам Дюпре.
Именно това се случваше тази седмица на Лазурния бряг с настоящата красавица — седемнадесетгодишна нисичка блондинка на име Елен, която бе срещнал в зала „Режан“ на Парижкия театър по време на пиеса по Молиер. Елен гледаше пиесата от залата и Калуст я набеляза, докато оглеждаше публиката с бинокъл от мястото си в ложата. Златистите ѝ къдрици го плениха веднага, а тя на свой ред бе омагьосана от диамантена диадема. Както винаги, мадам Дюпре свърши останалото.
— Faites vos jeux![68]
Гласът на крупието предизвика нервно вълнение сред няколко души около масата, които поставяха монети на избраните числа.
— Четиринайсет, миличък — примоли се Елен, пляскайки развълнувано с ръце. — Четиринайсет!
Арменецът се поколеба.
— Знаеш, че не обичам да играя, красавице.
Русата французойка го погледна умолително.
— О, миличък! — изхленчи тя, издувайки напред червената си долна устна. — Хайде, само този път…
Калуст извади един луидор от джоба си и го сложи върху номер четиринадесет. В казиното на Монте Карло се играеше само с такива златни монети на стойност 20 франка.
— Добре, само този път.
Крупието завъртя рулетката и след няколко секунди, през които топчето подскачаше сред въртящите се числа, се падна печелившото. Деветнадесет.
— О!
Тази вечер не залагаха повече. Двойката се разходи из залите на казиното, наблюдавайки емоциите, които се вихреха около различните игрални маси, и по едно време Калуст даде знак на момичето си, че е време да тръгват.
— Имам уговорка за вечеря с приятел в ресторанта на галерията — каза той. — Върви в хотела и си поръчай храна. После ще дойда да те взема и ще отидем да гледаме фойерверките пред казиното, става ли?
След като се разделиха, Елен се отправи към великолепния „Отел дьо Пари“, където двамата бяха отседнали, а Калуст — към галерия „Шарл III“. Изгаряше от любопитство да чуе какви новини му носеше английският му приятел. Единствената страна от англо-османско-германския триъгълник, който не контролираше пряко, бяха германците. Но, отново благодарение на ценните услуги на Филип Блейк, лорд Харингтън бе заминал за Берлин за среща с президента на „Дойче банк“. Английският финансист бе получил ясни инструкции по петролния въпрос и Калуст знаеше, че ще бъде обсъден на срещата.
Лорд Харингтън вече се бе върнал в Лондон, затова Филип Блейк информира арменеца за резултата от срещата на вечерята същата вечер. Ресторантът бе пълен предимно с руски херцози, пристигнали с експреса от Санкт Петербург, американски милионери и английски благородници.
Приятелят му, току-що пристигнал от Лондон, го откри на една маса сред морето от високопоставени клиенти, които посещаваха галерията „Шарл III“.
— Германците се съгласиха! — каза развълнувано Филип Блейк веднага щом се настани на масата, с блеснали от ентусиазъм очи. — Лорд Харингтън ми разказа, че дори изглеждали облекчени.
Това бе чудесна новина, но арменецът запази непроницаемото си изражение.
— Какво говорите? Как така облекчени?
— Изглежда, „Дойче банк“ изпитва финансови затруднения с инвестициите в сондажа на терена и строежа на железопътната линия — разкри той. — Всичко това струва изключително много средства, както знаете. Затова, когато лорд Харингтъп им предложил споразумението, те веднага приели. Нуждаят се от парите на британското финансово министерство. От години всячески опитват да получат финансова помощ от Лондон, но винаги възникваха проблеми поради политически причини. За тях това е начин да се справят с трудностите.