Сините очи на Хендрик за момент се зареяха из ресторанта и се спряха върху пианиста, който свиреше австрийска мелодия, която бе чувал на балетно представление. Сетне, усмихнат, се взря в събеседника си и му протегна ръка.
— Убедихте ме.
XIV.
В МИГА, В КОЙТО МЪЖЪТ С ЛИЛАВА ВРАТОВРЪЗКА и дълъг засукан мустак влезе, в чакалнята настъпи гробна тишина. Седнали до прозореца с по един брой на „Таймс“ в ръце, Калуст и Хендрик разпознаха новодошлия и се спогледаха тревожно, преструвайки се, че не са го забелязали, и още повече забиха погледи във вестника. Но този малък театър не трая дълго, защото той се приближи и застана пред тях.
— Аз съм Уилям Дарси — представи се той. — Президент на „Англо-Персиян“.
Нямаше къде да се скрият. Двамата приятели свалиха вестниците и се направиха на учудени, че виждат и друг човек в чакалнята, сякаш не бяха забелязали кога е пристигнал.
— А, мистър Дарси! — възкликна холандецът, насилвайки се да се усмихне, и му подаде неохотно ръка. — Радвам се да се запознаем!
Тримата се поздравиха и Дарси се настани до тях, като кръстоса крака, очевидно чувствайки се като у дома си. Калуст остана мълчалив и с обичайното си непроницаемо изражение, като преотстъпи разговора на холандския си колега. Предпочете да наблюдава поведението на новодошлия и онова, което видя, никак не му хареса. Стори му се прекалено самоуверен, което вероятно означаваше, че конкурентът им от „Англо-Персиян“ имаше скрит коз. Но какъв ли? Опита се да преодолее съмненията си и си каза, че може би си въобразява.
— И вие ли сте тук за срещата с Първия лорд на Адмиралтейството? — попита президентът на „Англо-Персиян“ — Знаете ли дали адмирал Фишър ще присъства?
— Така изглежда.
Лаконичният отговор на Хендрик даде да се разбере, че не е в настроение за празни приказки. В чакалнята настъпи неловка тишина. Чуваше се само шумът от разлистването на вестници.
Дарси оправи вратовръзката си и след известно време се прокашля.
— Разбрах, че сте постигнали голям успех в Османската империя — каза той разсеяно, сякаш повдигаше темата, колкото да поддържа неангажиращ разговор. — Как беше името на компанията? — Присви очи, сякаш се опитваше да си спомни.
— Турска петролна компания, нали?
Двамата му събеседници не бяха много разговорливи и отново неспокойно се спогледаха.
— Да — промърмори Хендрик, който нямаше намерение да навлиза в подробности. — Точно така.
— Вярно ли е, че правителството на младотурците е дало концесията на тази компания?
— Аха — отвърна холандецът, стараейки се да звучи така, че нищо да не му се разбира.
— Моля?
Все пак не успя да го постигне.
— Да…
Със същата самоуверена усмивка Дарси отново прехвърли единия си крак върху другия.
— От известно време постоянно пътувам до Константинопол в опит да получа проклетата концесия — каза той. — Дадох луди пари на османците, те не престанаха да ми обещават, а накрая…
Калуст продължаваше да мълчи и както винаги прикриваше емоциите си, но Хендрик, неспособен да се владее, отново се насили да се усмихне и сви рамене, сякаш това нямаше нищо общо с него.
— Такъв е животът.
Президентът на „Англо-Персиян“ кимна, съгласявайки се с ироничната забележка.
— Тук сте прав — отвърна той. — Но нищо не пречи на „Англо-Персиян“ да се сдобие с дял от тази нова компания, нали така?
Двамата приятели отново се спогледаха, силно обезпокоени от фриволното поведение на конкурента си. Подобно изказване издаваше прекомерно нахалство. Как, по дяволите, си позволяваше да говори така?
— Опсявам се, че акциите ни не се продават — отвърна директорът на „Роял Дъч Шел“ с леден тон. — Но ако говорите с „Дойче банк“, може би те ще са склонни да се споразумеят с вас.
Дарси искрено се разсмя, сякаш бе чул някаква забавна шега.
— Много сте духовити!
При тази забележка Кауст се върна към вестника и се престори, че чете с интерес официално съобщение отпреди два дни — от 3 юли 1911-а, което даваше нови подробности за навлизането на бойния кораб Panther в пристанището на Агадир — въпрос, който силно вълнуваше автора на материала. Но арменецът всъщност трескаво анализираше поведението на конкурента си и казаното по време на краткия им разговор. Заключението бе ясно: Дарси със сигурност криеше нещо. Но какво?