— Моля?
— В интерес на Великобритания е „Англо-Персиян“ да притежава контролния пакет на тази нова компания. Следователно ще ви бъда благодарен, ако предоставите вашите акции на господин Дарси, за да…
Неспособен да владее буйния си темперамент, Хендрик изведнъж скочи на крака, целият тресящ се от възмущение.
— Никога! — извика той. — Никога, чувате ли? Как се осмелявате дори да го предлагате?
— Господин Ван Тигелен, трябва да се успокоите — посъветва го домакинът. — Във ваш интерес е да действате съгласно желанията на правителството на Негово Величество.
— Затова ли ме поканихте на тази среща?
— Всъщност да.
Директорът на „Роял Дъч Шел“ рязко протегна ръка на изненадания Първи лорд на Адмиралтейството, кимна на останалите мъже в кабинета и решително се отправи към вратата.
— За мен въпросът е приключен — заяви той. — Приятен ден!
Чърчил и Дарси го проследиха с поглед, смаяни от неочакваната реакция, докато лицето на Калуст остана спокойно, а адмирал Фишър очевидно не разбираше какво става. Без да се обръща назад, Хендрик невъзмутимо отвори вратата и излезе.
XV.
ЗАВРЪЩАНЕТО НА КРИКОР У ДОМА ЗА НЕГО БЕ ИСТИНСКИ ТРИУМФ. Бе завършил колежа в Орли Фарм с добри оценки и се наслаждаваше на момента. Прекара няколко дни на Хайд Парк Гардънс 38, а през остатъка от ваканцията се забавлява с приятеля си Роджър, дошъл му на гости в Лондон, преди да се върне в Белфаст. Арменецът искаше да ходи на театър, а ирландецът предпочиташе пъбовете, поради което разпределиха времето си между двете неща, за да може и двамата да са доволни.
Когато Роджър замина обаче, в сърцето на Крикор се настани някакво чувство за празнота. Бе свикнал на активни занимания и дни, изпълнени със задачи и ангажименти, затова след като сега изведнъж нямаше какво да прави, той се почувства потиснат. По това време баща му непрекъснато пътуваше между Лондон и Константинопол, за да се грижи за бизнеса. Тъй като „Ориент Експрес“ тръгваше от Париж, Калуст прекарваше доста време в апартамента си в „Риц“ на площад „Вандом“, където с радост се възползваше от услугите на младата си, палава красавица, осигурена от мадам Дюпре.
По време на една вечеря при последния му престой в Лондон, веднага след като супата бе сервирана, господарят забеляза тъжния поглед на сина си и се разтревожи.
— Какво става, Крикор? Защо е тази физиономия?
Шестнадесетгодишният младеж сви рамене.
— Няма нищо.
— Не ти вярвам. Изглеждаш така, сякаш са ти потънали гемиите. Какво става?
Момчето въздъхна.
Роджър ce върна вкъщи и сега няма какво да правя — каза той и отново въздъхна. — Ваканцията е непоносимо скучна…
Калуст се замисли за мрачното настроение на сина си. Изяде супата си мълчаливо, размишлявайки върху думите на Крикор. В продължение на няколко дълги минути в салона се чуваха само подрънкването на приборите и шепотът на Нунуфар, която наставляваше слугите.
Когато сервираха месото, главата на семейството вече знаеше какво трябва да направи и наруши проточилата се тишина.
— Какво възнамеряваш да учиш сега? — попита той. — В кой университет искаш да се запишеш?
Синът му го погледна, учуден от въпроса.
— В Оксфорд или Кеймбридж, разбира се — отвърна той, сякаш отговорът бе очевиден. — Нима има други подходящи университети за учениците от Орли Фарм?
— И каква специалност?
— Ами… мисля си за класическа литература. Цялото ми образование е в тази сфера, за което трябва да ви благодаря. — Говореше със замечтано изражение. — Искам да споделя с вас, че много харесвам Хораций. О, той е великолепен! Знаете ли какво правя всяка вечер, преди да заспя? Чета по една негова ода. — Крикор тържествено вдигна ръка като същински актьор, декламиращ монолога си. — Maecenas atavis edite regibus, o et praesidium et dulce [71]…
— Добре, добре — прекъсна го баща му, който не бе в настроение за подобни рецитали. — Достатъчно.
Крикор изгледа баща си сериозно и, преструвайки се на изненадан, попита:
— Не ви ли харесва?
Калуст заби вилицата в парче ростбиф в голям глинен съд и го поднесе към чинията си.
— Това, което не ми харесва — отвърна той с нотка на раздразнение в гласа, — са тези твои планове.
Грубият тон на баща му го стресна.
— Защо, господине? Какво лошо има?
Господарят, който режеше месото си, остави вилицата и ножа върху чинията, за да посвети цялото си внимание на въпроса.
— Никой не си изкарва прехраната с Хораций или класическата култура — заяви той с тон, който не търпеше възражение. — Това е за аматьори. Класическите дисциплини служат само за да поддържат разговорите на приемите… Всъщност дори и за това не стават. — Категорично поклати глава. — Не. В никакъв случай няма да учиш класическа литература. Дори няма да се запишеш в Оксфорд или Кеймбридж.