— Защо не си купим?
Умно момче, доволен, отново забеляза Вахан. Съобразителен е, задава правилните въпроси.
— Не ни е позволено — обясни той. — По тези земи властва ислямският закон, наречен шериат. По силата на шериата, постановен от пророка Мохамед, мюсюлманите се радват на пълни права и задължения, докато християните и другите не-мюсюлмани са втора ръка граждани — рая. Никога ли не си чувал за раята?
— Не, господине.
— Това сме ние. Второкласни хора. Търпят ни, стига да плащаме данък и да приемем мюсюлманското превъзходство, с други думи — онова, на което бе свидетел тази сутрин. Позволяват ни да имаме общности като миллетите, но се държат с нас като с кучета. Мюсюлманите могат да ни притесняват с религиозните си дейности, но ние тях — не. Забранено е да се строят църкви и синагоги, а за ремонт на тези, които вече съществуват и са много стари, е нужно позволение, което се дава срещу огромни рушвети. Не можем да бием камбаните, но това е бял кахър. По-лошото е, че не ни е позволено да яздим, не можем да носим оръжие и когато по улицата минава мюсюлманин, сме длъжни да му правим път. Забранено е да се женим за мюсюлманки, нашите къщи трябва да са по-ниски от техните и сякаш това не е достатъчно, та съдът не признава и показанията ни срещу мюсюлмани.
— Затова ли арестуваха вуйчо Кеворк?
Кеворк бе един от братята на майка му.
— Точно затова. Един турчин му открадна стадо кози и той отиде да си го прибере. Тъй като турчинът не искаше да го върне, вуйчо ти го удари и заптиетата дойдоха да го приберат. Показанията на свидетелите на кражбата не бяха признати на процеса, защото всички бяха християни. Накрая осъдиха вуйчо ти Кеворк на затвор за проявено насилие, а турчинът бе оправдан за кражбата и дори си запази стадото. — Той въздъхна. — Такъв е животът на арменците по тези земи.
Момчето замълча за момент, за да осмисли думите на баща си, докато ги сравняваше с други случки, на които бе присъствало. След разказа на баща му събитията от сутринта му се изясниха. Арменците и другите християни бяха втора ръка хора. Колкото и пари да спестяваха, колкото и да работеха, техните права никога нямаше да се равняват на турските.
— Трябва ли да се примиряваме?
Бащата сви рамене.
— Сърбите не го направиха — отвърна той. — Преди около седемдесет години, когато още не съм бил роден, те за пръв път се разбунтували срещу турците. Гърците също въстанали, отцепили се от империята и създали собствена държава. Оттогава се случили много християнски бунтове. Европейците говорят за свобода, равенство и братство и тези идеи се разпространяват из нашите общности като огън по суха трева. Ние искаме равенство и свобода, но турците ни отговарят със сабята. Слава богу, Великите сили, които са християнски страни, ни помогнаха, като обявиха война на турците и изискаха защита за малцинствата. През 1839 г., горе-долу по времето, когато трябваше да лъсна ботушите на онзи турчин, излезе имперски декрет, който за първи път постановяваше зачитане на правата на християните и равенство между всички османци, били те мюсюлмани или не.
— А! Значи… значи, всички сме равни!
Вахан се разсмя.
— Обещанията на един турски султан са празни думи — обясни той. — Оттогава само издават документи, гарантиращи еднакво отношение към всички. Преди две години дори бе приета Османската конституция, която предвижда равни права за всички поданици на султана, независимо към кой миллет принадлежат. Но това са само приказки, за да затворят устите на европейците. Турците имат желание да се отнасят с нас като с равни, колкото аз искам да ме боли глава. Турчинът има две лица и онзи, който живее под неговия ботуш, познава и двете. Затова тази година Румъния, Сърбия и Черна гора обявиха независимост. Единственият начин да се спасят от тези дяволски хора.
— Ами ние? Защо не направим същото?
Обезпокоен от въпроса, господарят се огледа наоколо, за да се увери, че някой от прислужниците не ги слуша. Всички бяха арменци и гърци, но за някои неща човек никога не можеше да е сигурен и дискретността бе единственият начин да се избегнат проблеми.
— Шшшт! — нареди той с неочаквана строгост. — Този въпрос не се задава така, на висок глас, ясно? Опасно е! Можеш да ни докараш неприятности!
Калуст наведе глава, засрамен от факта, че е прекалил.
— Да, господине.
Няколко минути по-късно сервираха обяда. За разлика от много арменци с различни порядки, семейство Саркисян държеше да се храни на масата като европейците; по този начин демонстрираха социалното си превъзходство.