Но Вахан беше прав за сина си; Калуст беше всичко друго, но не и глупав и знаеше кога възрастните говорят сериозно и кога се шегуват. Знаеше, че думите на баща му са истина, и главата му кипеше от идеи в търсене на начин да се справи с отчаянието и ужаса от страха, че в този момент турците стояха на прага на дома му с намерението да изколят цялото му семейство.
— Има ли място, където можем да избягаме?
— В Константинопол — отбеляза Вахан. — С всички чужденци, които се разхождат там, няма да посмеят да ни докоснат.
Очите на момчето се разшириха. Това бе решението.
— Тогава… тогава… — изхленчи то с треперещ глас — защо не заминем?
Вахан и Верон отново се спогледаха, но този път в съгласие, сякаш всеки се опитваше да отгатне мислите на другия. Заминаването за столицата бе нещо, което отдавна обмисляха тайно.
Трабзон бе приятно градче, в което преобладаваше арменското население и където семейството им заемаше почетно място в живота на целия миллет. В крайна сметка нима Вахан не заемаше най-важната градска длъжност на валия? От друга страна обаче, тук не можеха да се развиват още кой знае колко. На малката земя живеят малки хора, а семейство Саркисян искаше да върви нагоре. Константинопол се славеше с колоси и богата история, столица на цяла империя и космополитен град, който представляваше врата към света. Освен това животът ставаше все по-труден за християнските миллети в провинцията, тъй като турците си отмъщаваха за нарастващите загуби в Румелия на тях.
— Да заминем за Константинопол? — запита се Вахан замислено, все още взирайки се в жена си. — Какво мислиш?
Черните очи на Верон просветнаха като скъпоценни камъни.
— Защо не?
IV.
СЛЪНЦЕТО ИЗГРЯВАШЕ НАД АЗИАТСКИЯ БРЯГ и озареният от лъчите му град заслепи Калуст. Окъпан в прозрачната светлина на изгрева, която рисуваше в небето феерия от меки и топли цветове, модерният квартал на Константинопол сякаш се носеше над хълмовете на европейския бряг на Мраморно море, а кулите с минарета, врязани в платото от тухлени покриви, се извисяваха като грамадни кедри към небето. Човек не можеше да остане равнодушен към поетичната красота на утрото.
— Да не сте забравили някоя тетрадка? — попита каведжи, който винаги се кахъреше за най-малките подробности. — Всичко ли прибрахте в чантата?
— Да — отвърна момчето, без да откъсва поглед от големия град, към който се отправяше параходът. — Всичко е тук.
— А написахте ли си домашните?
— Разбира се.
— Дори и задачите по математика?
Този разпит изнерви Калуст. Множеството настоятелни въпроси смущаваха и нарушаваха хармоничното удоволствие от утрото.
— Всичко е наред! — отвърна той с неочаквано раздразнение. — Много си досаден, Гугас. Млъкни!
Каведжи цъкна с език.
— Ами ако нещо липсва — заоправдава се Гугас, — господарят, вашият баща, на мен ще търси сметка.
— Добре, но аз вече съм на единадесет. Не съм бебе!
— Вярно е, въпреки че понякога си забравяте нещата — настоя прислужникът. — Онзи ден, само защото не бяхте си взели учебника по френски, господарят накара да ме набият. — Придоби страдалческа физиономия, сякаш само споменът за случилото се му причиняваше болка. — Не бих искал да се повтори.
Момчето въздъхна. Не го интересуваха дертовете на каведжи, още повече в такъв важен момент. Как е възможно човек да остане безразличен към пейзажа, който го заобикаляше?
От момента, в който родителите му бяха решили да се преместят в Константинопол, до времето, когато се установиха там, бяха минали няколко години, но този ден все пак бе настъпил и доказателство за това бе фактът, че той се намираше на парахода, който бумтеше към имперската столица, проправяйки си път по морето покрай заострените брегове. Саркисян купиха къща в отбрания жилищен квартал Скутари[7] на азиатския бряг на Босфора, където живееха паши, дипломати, евреи и заможни християни, по-специално гърци и арменци — чудесно място с великолепен изглед към европейската част на града.
Именно този изглед към Константинопол от парахода, който пресичаше канала, бе пленил младия Калуст. Какво го хипнотизираше всяка сутрин? Красотата! Столицата на империята бе по-красива от всичко, което можеше да си представи. Кулата „Галата“, мостът над залива Златния рог, минаретата на Синята джамия, куполът на „Света София“, дърветата по брега, отраженията на къщите в неспокойните води на Босфора. Беше невероятно как не можеше да откъсне поглед от този пейзаж, чиято хармония го оставяше без дъх.