Докато отпивах от уискито с лед, което си бях взел от бара, за да се разсея, оставих мислите си да се реят из събитията, случили се през последните 24 часа. Всичко започна с телеграмата, която ме извести, че баща ми е получил инфаркт в Лисабон. Макар и да съзнавах, че подобно нещо на неговата възраст би могло да се случи във всеки един момент, новината ми дойде като гръм от ясно небе. Едно е само да допускаме вероятността нещо да се случи, съвсем друго е то наистина да се случи. В такъв момент разбираме, че никога не сме напълно подготвени.
Последвалите събития се бяха превърнали в объркана амалгама от откъснати образи, които хаотично се рееха в паметта ми като сухи листа, носени във въздуха от октомврийския вятър. Смътно си спомням как отидох до Пикадили да си купя набързо билет за ВОАС[1], после бясното препускане с моя Морган до летището в Кройдон, шестчасовия полет над Атлантика, разтърсващото кацане на самолета Де Хавиланд на пистата в Лисабон, цветовете на къщите, които блестящата светлина правеше весели и живи, състрадателните погледи, които ме посрещнаха в Авиш, спокойствието, което се разливаше по безчувственото лице на баща ми, когато го видях да лежи в леглото; той умираше, а изглеждаше така, сякаш просто си подремва.
Една приятелска ръка стисна рамото ми, връщайки ме отново в салона на хотела.
— Alors, mon cher? — попита ме майчински женски глас. — T’es bien?[2]
Обърнах се и разпознах прегърбения силует на мадам Дюпре. Изглеждаше грохнала, като човек, който не е спал от няколко дни, и сякаш бе остаряла значително от последния път, когато се видяхме преди около три години. Дали бе от изтощението, или от шока? Всъщност тя бе прехвърлила осемдесетте и нейната жизненост на тази напреднала възраст истински ме впечатляваше. Все пак, откъдето и да я черпеше, тази енергия се бе изпарила и от нея бе останала само светла диря като слънчев лъч в разсейващия се сумрак.
— Не съм на себе си — признах. — Нещо ново?
Възрастната французойка поклати глава и премигна с очи, изпълнени с болката на примирението.
— За жалост, не.
Мадам Дюпре се настани на креслото до мен. Движенията ѝ бяха меки и меланхолични, а фигурата ѝ — плашещо крехка, като суха вейка, която всеки момент ще се счупи.
— Идвал ли е в съзнание?
— В началото докторът ми обясни, че това е рядко срещано състояние на кома, сякаш съзнанието непрекъснато се включва и изключва. Но моментите, в които е буден, са все по-редки и кратки. — Погледът ѝ се спря върху мен и ми се стори, че нещо блесна в тях като искра на угасващ пламък на свещ, който се разпалва от внезапен полъх. — Затова, ако се събуди отново, се възползвай. Използвай всяка секунда, чуй всяка дума, запомни погледа му. Може да нямаш друга възможност, разбра ли?
Кимнах, като напълно осъзнавах, че ако отново говоря с баща си, то несъмнено ще е, за да се сбогувам. Португалският лекар вече ме беше уведомил колко тежко е състоянието му, подчертавайки, че медицината е безсилна. Дори да съм хранил някакви надежди за болестта на баща ми, в този момент те напълно се стопиха.
— Напоследък — попитах изведнъж — той говорил ли е за мен?
Мадам Дюпре поклати глава.
— Знаеш, че баща ти не беше много словоохотлив — прошепна тя със сведен поглед. — Но не се съмнявай, че раздорът помежду ви много го разтърси. Никога повече не беше същият.
Думата „беше“, която тя използва по адрес на баща ми, остави горчив вкус на предварителен реквием, сякаш вече се бе простила с него и се бе примирила. Всъщност мадам Дюпре бе най-потърпевша, може би защото бе неотменно до него по време на боледуването му. Макар че аз бях синът, осъзнах, че трябва да я утеша и да ѝ припомня, че животът е пътуване с начало и край. Баща ми се намираше в края на своя път и ние трябваше да се подготвим и да приемем неизбежния финал. Тя ce разрида до мен в салона на Авиш, краката ѝ бяха потънали в мекия килим, а дланите ѝ покриваха мокрото от сълзи лице. Не ме е срам да призная, че аз също плаках. След това потънахме в изцелителното мълчание на примирението и удавихме мъката в нови поръчки от бара — аз не изневерих на уискито, а тя стискаше чаша порто.