— Десет златни лири — каза турчинът. — Наведе се над него с внезапен фамилиарен жест. — Но за теб, понеже ми влезе под кожата, ще направя отстъпка.
Сърцето на Калуст заби учестено, очите му се разшириха; бе смаян от цената. Десет златни лири? Абсурд. Дори нямаше смисъл да се пазари.
— Не — каза той с тон, с който слагаше край на разговора, бързо се съвзе и се отправи към вратата. — Много е скъпа.
Като видя, че клиентът се кани да си тръгне, търговецът разбра, че трябва да действа по-разумно, за да не го загуби.
— За теб осем златни лири.
— Дума да не става.
— Шест!
Момчето вече беше на улицата, когато поклати глава, без да се обръща. Дори и с тази цена не можеше да помисли за преговори.
— Сбогом!
Още преди известно време Калуст бе забелязал няколко гръцки момчета, които, със започването на пролетта, разпъваха импровизирани сергии близо до кея на Скутари и продаваха разни неща. В началото не обръщаше внимание на уличната търговия, дори и само заради това, че минаваше късно оттам и бързаше да се прибере за частния си урок.
Онази сутрин обаче часовете бяха прекъснати от непредвидено събитие. Господин Спанудис — грък с добра репутация — се появи в „Робърт Колидж“ с ужасено лице, три български момичета и шепа бесни турци подире му. Развълнувано обясни, че трите са отвлечени от турците по време на кланетата в България и са доведени в Константинопол за робини. Като добър християнин, стремящ се да помага на нуждаещите се, Спанудис успял да подкупи един евнух от харема и да освободи момичетата. Проблемът бе, че собствениците едва не го хванали и тъй като училището било най-близкото християнско учреждение, четиримата дошли да се скрият тук.
Турците се приближиха опасно близо до „Робърт Колидж“ и мистър Уошбърн нареди на всички да се затворят в Хамлин Хол, като забрани да се доближават до прозорците, а двамата с господин Лонг слязоха долу, за да се изправят срещу гнева на преследвачите. Спокойно ги уведоми, че се намират в частен имот, и с императорски жест им заповяда да се оттеглят незабавно, иначе ще пусне кучетата. Отпорът на директора смути турците; бяха свикнали християните да треперят от страх пред тях, а не да ги гледат право в очите, и то с известна надменност. Освен това имаха чувството, че двамата чуждоземни гяури, макар и невъоръжени, бяха замесени от по-различно тесто от останалата пасмина в Османската империя и можеха да им създадат сериозни неприятности. Затова си тръгнаха.
Резултатът от всичко това бе, че след цялото вълнение през деня учебните занятия бяха преустановени и учениците, които не бяха на пансион, бяха изпратени вкъщи по-рано. Ето защо, като се върна от училище с парахода, Калуст, на когото му беше останало малко свободно време, хвърли поглед към сергиите на гръцките продавачи. Върху една съзря редица от тъмни монети. Любопитството му надделя и той реши да разгледа набързо. Взе монета в ръка и забеляза, че беше от десет куруша, излязла от обращение.
— Къде я намерихте? — заинтригуван попита той.
Гръцкият продавач — слабо момче, което тъкмо влизаше в пубертета, посочи към водния ръкав на Босфора.
— Там.
Калуст проследи ръката му, без да разбира. Дали имаше предвид константинополските къщи от другата страна на канала?
— Къде там? На чаршията ли?
Продавачът се разсмя.
— Да, на морската чаршия — отвърна иронично той. — На дъното на морето, къде другаде. Откакто времето се затопли, аз и приятелите ми се гмуркаме и търсим монети. Изглежда, през годините хората са хвърляли доста в морето. Истинска златна мина, не знаеше ли?
Думите на момчето му дойдоха като просветление. Разбира се, помисли си Калуст, че на дъното има монети! Тогава си спомни, че бе чел в учебниците си как при превземането на Константинопол от турците византийците християни, обсадени при Стамбул, хвърлили във водата всичките пари и злато, за да не ги заграби врагът. Морското дъно така заблестяло, че дори и днес каналът, който разделя Стамбул и Пера, се нарича Златния рог — името му идвало от златото, блещукащо в коритото на малкия проток на Мраморно море.
Ами ако византийските богатства още са си там? Вярно, че монетата от десет куруша е била изсечена от османците, поради което не би могла да е част от съкровището, изхвърлено в Златния рог. Но пък с всички тези водни течения какво пречи на една византийска монета да пресече Босфора и да се озове близо до Скутари? Щом параходът, на който се возеше към вкъщи, го правеше, защо не и част от онова богатство?